Елегантността на таралежа

Всъщност фризьорката се оказва много добро момиче. След гневното избухване, оправдано, защото потвърждава легитимността на занаята й, и тъй като е хубаво да се възстанови социалната норма, на която дължим подчинение — тя се занимава с мен приветливо и весело.

Какво може да се направи с гъста коса, освен да се подреже отвсякъде, за да й се придаде обем — беше моето предишно кредо в областта на прическата. Да скулптираш в космената маса, за да я оформиш, стана моята водеща коафьорска концепция.

— Наистина имате хубава коса — казва тя накрая, наблюдавайки произведението си видимо доволна. — Гъста и мека. Не бива да я поверявате на когото и да е.

Може ли една прическа да ни преобрази до такава степен? Аз самата не вярвам на отражението си в огледалото. Черната каска, нахлупена на физиономия, за която вече казах, че е лишена от чар, се бе превърнала в лека вълна, пенеща се около лице, което вече не е толкова грозно. Изглеждам… достойна за уважение. Дори намирам, че донякъде приличам на римска матрона.

— Фантастично… — казвам аз, питайки се как да скрия това необмислено безумие от погледите на съкооператорите.

Немислимо е толкова години, прекарани в преследване на невидимост, да заседнат в пясъците на една прическа на матрона.

Прибирам се вкъщи, вървейки плътно до стените. Имам нечувания късмет да не срещна никого. Но ми се струва, че Леон ме гледа странно. Приближавам, той свежда уши назад, което е знак за гняв или смайване.

— Добре де — казвам му, — не ти ли харесва?

Шампоанът. Мириша на авокадо и бадем.

Слагам си шалче на главата и върша куп увлекателни дейности, чийто апогей е съвестното почистване на месинговите копчета на асансьора.

После става един и половина.

След няколко минути Мануела ще се появи от стълбищната бездна, за да провери какво съм постигнала.

Почти нямам време да мисля. Свалям шалчето, събличам се набързо, обличам бежовата габардинена рокля, която принадлежи на покойница, и някой чука на вратата ми.