Елегантността на таралежа

Хорът е хубаво нещо

Вчера следобед имаше концерт на хора на колежа. В моя баровски колеж има хор; никой не го смята за отживелица, всички се натискат да участват, но той е за избрани: господин Трианон, учителят по музика, си подбира старателно хористите. Причината за успеха на хора е самият господин Трианон. Той е млад, красив и умее да накара хористите да изпълняват както стари джазови парчета, така и последните хитове, оркестрирани много сполучливо. Всички се изтупват и хорът пее пред учениците от колежа. Поканени са само родителите на хористите, защото иначе ще има много народ. Само с тях физкултурният салон е претъпкан, а атмосферата е страшна.

Вчера потеглихме към салона в тръс, водени от госпожа Мегр, защото обикновено във вторник следобед имаме френски. Водени от госпожа Мегр е силно казано: тя се опитва да ни следва, задъхвайки се като стар кашалот. Най-сетне пристигнахме в салона и всички горе-долу се настанихме, аз трябваше да понасям отпред, отзад, встрани и отгоре, на скамейките тъпи разговори (мобилен, мода, мобилен, мода, кой с кого, мобилен, даскалите са гола вода, мобилен, купонът у Канел) и после хористите влязоха, посрещнати с аплодисменти и облечени в бяло и червено, момчетата с папийонки, а момичетата с дълги рокли с презрамки. Господин Трианон застана на пулта с гръб към присъстващите, вдигна палка с мигаща лампичка на върха, настъпи тишина и всичко започна.

Всеки път чудото се повтаря. Всички тези хора, всички тези грижи, омрази, желания, разочарования, цялата година в колежа, с нейните простотии, важни и незначителни събития, даскали, пъстри ученици, целият този живот, в който се влачим, изпълнен с викове, сълзи и смехове, борби, раздели, прекършени надежди и неочаквани шансове: всичко внезапно изчезва, когато хористите запяват. Ходът на живота се влива в песента, изведнъж се появява някакво усещане за братство, за дълбока солидарност и дори за любов и то разтваря грозотата на ежедневието в пълно общение. Дори лицата на певците се преобразяват: вече не виждам Ашил Гран-Ферне (който има много красив тенор), Нито Дебора Льомьор, нито Сеголен Раше, нито Шарл Сен Совьор. Виждам човешки същества, които отдават себе си в пеенето.

Всеки път е така, иде ми да заплача, гърлото ми е свито и се старая да се овладея, но понякога едва успявам: едва удържам риданията си. Когато пеят канон, гледам в земята, защото съм прекалено развълнувана: прекалена красота, прекалена солидарност, прекалено и прекрасно общение. Вече не съм аз, а част от едно възвишено цяло, на което и другите принадлежат, и в този момент винаги се питам защо не е така всеки ден, а само когато пее хорът.

Когато хорът спре, всички ръкопляскат с грейнали лица, хористите сияят. Толкова е хубаво.