Елегантността на таралежа

— Дойдох да ви помоля да вечеряте с мене утре вечер — казва той. — Така ще имаме възможност да поговорим за общите ни вкусове.

— Ами — казвам аз, което е относително кратко.

— Съвсем проста вечеря между съседи — продължава той.

— Между съседи ли? Но аз съм портиерка — възразявам, макар и доста смутена.

— Възможно е да имаш едновременно две качества.

Света Богородице, какво да правя?

Винаги съществува лесен път, макар че ненавиждам да тръгвам по него. Нямам деца, не гледам телевизия и не вярвам в Бога: трите пътеки, по които вървят хората, за да бъде животът им по-лесен. Децата, а по-късно и внуците помагат да отложиш болезнената задача да останеш насаме със себе си. Телевизията развлича от уморителната нужда да градиш проекти от нищото на нашия лекомислен живот: като подвежда окото, тя разтоварва ума от великото дело на смисъла. И най-сетне Бог успокоява страховете ни на бозайници и непоносимата перспектива, че удоволствията ни ще свършат някой ден. Ето защо без бъдеще, без потомство, без пиксели, които да притъпят космическото съзнание за абсурд, уверена в края и предвиждаща пустотата, мисля, че мога да твърдя, че не съм избрала лесния път.

Но съм доста изкушена.

— Не, благодаря, вече съм заета — би бил най-подходящият отговор.

Съществуват няколко учтиви варианта.

— Много любезно от ваша страна, но времето ми е заето като на министър (малко вероятно).

— Колко жалко, утре заминавам за Мьожев (фантастично).

— Съжалявам, но имам семейни задължения (опашата лъжа).

— Котката ми е болна, не мога да я оставя сама (сантиментално).

— Болна съм, предпочитам да си остана в стаята (срамно).

В крайна сметка се каня да кажа: благодаря, но тази седмица имам гости, когато внезапно ведрата учтивост, с която господин Озу стои пред мен, светкавично пробива отвор във времето.