Елегантността на таралежа
- Автор: Барбери Мюриель
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Меламед
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Елегантността на таралежа». Краткое содержание книги:
Това ли е да се чувстваш гол? След като свалим всички дрехи от тялото, умът ни остава задръстен с накити. Но поканата на господин Озу беше събудила у мен чувството за тази тотална голота, голотата на душата, която, обиколена със снежинки, в момента сладостно пареше сърцето ми.
Гледам го. И се хвърлям в тъмната, дълбока, ледена и прелестна вода на безвремието.
4
Като паяжина
— Защо, защо, за Бога? — питам още същия следобед Мануела.
— Как защо? — казва ми тя, подреждайки чаения сервиз. — Ами че това е много хубаво.
— Шегувате се — простенвам аз.
— Сега трябва да помислите за по-практични неща — казва тя. — Не може да отидете в този вид. Прическата ви не е в ред — продължава тя и ме разглежда с опитен поглед.
Имате ли представа за идеите на Мануела в областта на прическите? Тази аристократка по сърце е пролетарка, когато става дума за коса. Тупирана, бухнала и после напръскана с вещества невидими като паяжина, косата според Мануела трябва да бъде архитектурна или да не съществува.
— Ще отида на фризьор — казвам аз, прилагайки доктрината на неучастието.
Мануела ме гледа подозрително.
— А какво ще облечете? — пита тя.
Извън всекидневните ми рокли, истински рокли на портиерка, имам само една бяла като целувка булчинска рокля, погребана в нафталин, и един зловещ черен сукман, който използвам за малкото погребения, на които ме канят.
— Ще си сложа черната рокля — казвам аз.
— Роклята за погребения ли? — пита ужасена Мануела.
— Нямам друга.
— Тогава ще си купите.
— Но това е само една вечеря.
— И аз така мисля — отговаря дуенята, скрита в Мануела. — Но нима не се обличате официално, когато ходите на гости?
5
За дантелите и финтифлюшките
Трудността започва с въпроса: откъде да си купя рокля? Обикновено поръчвам дрехите си по каталог, включително чорапите, гащите и фланелите. Мисълта да пробвам пред очите на някоя анорексична госпожица дрехи, които върху мен ще приличат на чувал, винаги ме е отблъсквала от бутиците. За нещастие, много е късно да ми доставят нещо навреме.
Имайте само една приятелка, но я изберете добре.
На другия ден Мануела се втурва в стаята ми.
Тя носи калъф за дрехи и ми го подава с победоносна усмивка.
Мануела е с около петнайсет сантиметра по-висока от мен и тежи с десет килограма по-малко. Виждам само една жена в семейството й, чието телосложение прилича на моето: свекърва й, опасната Амалия, която учудващо си пада по дантелите и финтифлюшките, въпреки че по душа не обича прищевките. Но пасмантерията по португалски напомня стила рококо: никакво въображение, нито лекота, а само безумно струпване, от което роклите приличат на дантелени нощници, а най-обикновената риза — на конкурс за фестони.
Разбирате колко съм притеснена. Вечерята, която се очертава като мъчение, може да се превърне във фарс.
— Ще приличате на кинозвезда — казва много точно Мануела. После, обзета от жалост, добавя: — Шегувам се — и вади от калъфа бежова рокля без никакви украшения.
На вид размерът изглежда подходящ. Също на вид роклята е скъпа, от вълнен габардин, стил шемизета с копчета отпред. Много скромна и много шик. Прилича на роклите, които носи госпожа Дьо Броли.
— Вчера отидох при Мария — казва Мануела сякаш е на седмото небе.
Мария е португалка, шивачка и живее точно до моята спасителка. Мария и Мануела са израснали заедно във Фаро, омъжили са се за двама от седемте братя Лопес и заедно са ги последвали във Франция, където са извършили подвига да родят децата си почти едновременно, с две седмици разлика. Те дори имат обща котка и обща страст към фините сладкарски изделия.
— Искате да кажете, че това е чужда рокля? — питам аз.
— Да — отговаря Мануела и прави гримаса. — Но, знаете ли, никой няма да я потърси. Госпожата умряла миналата седмица. А докато разберат, че е оставила рокля у шивачката… може да вечеряте поне десет пъти у господин Озу.
— Това е рокля на покойница? — питам аз с ужас. — Не мога да я приема.
— А защо? — бърчи вежди Мануела. — По-добре е, отколкото ако беше на жив човек. Представете си, че я изцапате. Трябва да я давате на химическо чистене, да намерите извинение и тем подобни.
В прагматизма на Мануела има нещо галактическо. Може би той трябва да ме вдъхнови, за да приема, че смъртта е едно нищо.