Елегантността на таралежа
- Автор: Барбери Мюриель
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Меламед
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Елегантността на таралежа». Краткое содержание книги:
Като я гледах, се попитах „Дали и тя ще стане като другите?“. Опитах се да си я представя след десет години, презадоволена, с високи ботуши и цигара в устата и след още десет години, седнала в напълно стерилен интериор, очаквайки децата си и изпълнявайки ролята на добра майка и японска съпруга. Но не се получаваше.
Тогава се почувствах много щастлива. За първи път в живота си срещам някого, чиято съдба не мога да предвидя, човек, пред когото пътищата на живота са отворени, човек изпълнен със свежест и възможности. Казах си: „О, да, имам желание да видя как расте Йоко“. И знаех, че това не беше само илюзия, свързана с младостта й, защото никое от децата на приятелите на нашите не ме е карало да се чувствам така. Казах си също, че навярно и Какуро е бил такъв като малък, и се запитах дали някой навремето го е гледал така, както аз гледам Йоко: с удоволствие и любопитство, очаквайки да види как какавидата ще се превърне в пеперуда, без да познава шарките на нейните крила, но убеден в красотата им.
Тогава си зададох следния въпрос: Защо? Защо те, а не други?
И още един: Ами аз? Дали съдбата ми вече е написана на челото ми? Ако искам да умра, то е, защото вярвам, че е така.
Но ако в нашия свят съществува възможност да станеш това, което още не си… дали ще мога да се възползвам от нея и да превърна живота си в градина, различна от тази на предците си.
8
По дяволите
В седем часа ни жива, ни умряла се запътвам към четвъртия етаж, като се моля с всичка сила да не срещна никого.
Входът е пуст.
Стълбището е пусто.
Площадката пред апартамента на господин Озу е пуста.
Тази мълчалива пустош, която би трябвало да ме зарадва, изпълва сърцето ми с мрачно предчувствие и ме обхваща неудържимо желание да бягам. Тъмното ми портиерско жилище изведнъж ми се струва като уютно и светло убежище и ме пробожда носталгия при мисълта за легналия пред телевизора Леон, който вече не ми изглежда толкова несправедлив. В края на краищата какво ще загубя? Мога да се обърна, да сляза по стълбите и да се върна в жилището си. Нищо не е по-лесно. Нищо не изглежда по-смислено, обратно на вечерята, която е почти абсурдна.
Някакъв шум на петия етаж, точно над главата ми, прекъсва мислите ми. От страх моментално започвам да се потя — колко мило — и без дори да разбера жеста си, натискам с всичка сила копчето на звънеца.
Сърцето ми няма време да се разтупти: вратата се отваря.
Господин Озу ме посреща с широка усмивка.
— Добър вечер, госпожо! — поздравява ме той с непресторена, както изглежда, радост.
По дяволите, шумът от петия етаж се изяснява: някой затваря вратата.
— Добър вечер — казвам аз и на практика избутвам домакина, за да вляза.
— Нека ви помогна — казва господин Озу, продължавайки да се усмихва.
Подавам му ръчната си чанта и оглеждам огромния вестибюл.
Погледът ми среща нещо.
9
Старо злато
Точно срещу вратата, осветена от сноп светлина, има картина.
Само величието на изкуството може да обясни внезапното изчезване на съзнанието за моята недостойност за сметка на естетическия шок. Не мога да се позная. Заобикалям господин Озу, привлечена от гледката.
Картината е натюрморт, който изобразява маса, приготвена за лека закуска със стриди и хляб. На преден план в сребърна чиния има полуобелен лимон и нож с украсена дръжка. На заден план — две затворени стриди, парче черупка, чийто седеф се вижда, и калаена чиния, която несъмнено съдържа черен пипер. Между двете чинии лежи една чаша, до нея хлебче с бяла среда, а отляво стърчи голяма чаша, пълна до половина с бледа, златиста течност. Чашата е тумбеста като обърнат купол и има широко и цилиндрично столче, украсено със стъклени кръгчета. Цветовата гама се разполага между жълтото и черното. Фонът е с цвят на позацапано старо злато.
Обожавам натюрмортите. Взела съм от библиотеката всички книги за изобразителното изкуство и съм издирвала жанровите картини. Посетила съм Лувъра, Орсе, Музея на модерното изкуство и успях да видя, о, какво откровение и възторг! изложбата на Шарден през 1979-а в Пти Пале. Цялото творчество на Шарден обаче не може да се мери и с една от големите картини на холандските майстори от XVII век. Натюрмортите на Питер Клаас, Вилем Клаас-Хеда, Вилем Калф и Осиа Беерт са шедьоври в този жанр и изобщо шедьоври, за които, без да се колебая, ще дам цялото италианско кватроченто.
А тази картина без никакво съмнение е от Питер Клаас.