Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Беше нещо като игра, в която малко или много участваше всеки от нас. Ала Рут навлезе по-навътре в играта и изпревари всички останали. Която и книга да захванеше някой, тя се държеше така, сякаш вече я бе чела и само на нея й хрумваше да демонстрира своята начетеност по най-добрия начин — да започне да ти преразказва съдържанието на книгата, преди да си я дочел. Ето защо, когато започна да прави същото и с „Даниел Деронда“, макар романът да не ми харесваше кой знае колко, аз го затворих и без каквато и да е предварителна подготовка й заявих:
— Рут, исках да те попитам нещо. Защо всеки път, когато се разделяш с Томи, го докосваш по ръката ето така? Нали разбираш?
Естествено, тя ми отвърна, че не разбира за какво говоря и аз търпеливо й обясних. Рут ме изслуша и сви рамене.
— Не съм обърнала внимание. Вероятно съм го видяла някъде.
Няколко месеца по-рано това би ми било достатъчно като отговор или пък изобщо нямаше да започна да я разпитвам. Ала в онзи ден не можах да се сдържа и й казах, че е от телевизионен сериал.
— Не си струва да подражаваш на персонажите. Ако си мислиш, че така правят навън, в нормалния живот, дълбоко се лъжеш.
Забелязах, че Рут бе започнала да се сърди, но не знаеше как да се защити. Тя извърна поглед встрани и отново сви рамене.
— И какво от това? — отвърна тя. — Много важно. Мнозина се прощават по този начин.
— Имаш предвид Криси и Родни.
Още щом го казах, разбрах, че съм направила голяма грешка. До този миг държах Рут притисната в ъгъла, но с произнасянето на двете имена я бях освободила. Също като при шахмата — осъзнаваш, че грешиш в мига, в който си преместил дадена фигура, но още не знаеш до какво бедствие може да доведе пропускът ти. Очите на Рут блеснаха и тя заговори вече със съвършено различен тон:
— Аха, ето какво безпокои малката ни бедна Кати. Рут не й обръща достатъчно внимание. Рут има по-големи приятели и сега малката й сестричка няма с кого да си играе…
— Престани. Във всеки случай в истинските семейства не правят така. Дори не можеш да си ги представиш.
— А нашата Кати е голям специалист по истинските семейства. Извинявай много. Но нали не съм се излъгала? Продължаваш да си го мислиш, нали? Според теб, ние от Хейлшам трябва да се държим един за друг, да си живеем отделно от другите и нямаме право да се сприятеляваме с останалите, така ли?
— Никога не съм казвала подобно нещо. Говоря за Криси и Родни. Изглежда много глупаво отстрани — да копираш поведението им.
— Но съм права, нали? Права ли съм? — продължаваше Рут. — Разстроена си, защото съм направила крачка напред, завързала съм нови приятелства. Някои от „ветераните“ не знаят дори името ти и вината не е тяхна. Ти не разговаряш с никого, освен с възпитаниците на Хейлшам. Но от къде на къде трябва да продължавам да те водя за ръка? Тук сме вече близо два месеца.
Аз не се улових на въдицата й — знаех си своето.
— Не говоря за себе си, нито за Хейлшам, а за това, че непрекъснато поставяш Томи в неудобно положение. Видях, че само тази седмица го направи няколко пъти. Тръгваш си без предупреждение и го зарязваш съвсем сам. Не е честно! Двамата с Томи сте двойка! Което означава, че преди всичко трябва да мислиш за него.
— Имаш право, Кати, ние наистина сме двойка. И тъй като сама реши да засегнеш темата, едно ще ти кажа. Говорихме с Томи и се разбрахме, че ако понякога няма желание да се занимава с Криси и Родни — така да бъде. Ако не се чувства готов за нещо, няма да го принуждавам да го прави. Но се разбрахме и за още нещо: той няма да ме дърпа назад. Точно така. Но трябва да ти призная, че съм трогната от загрижеността ти. — После добави, вече с друг тон: — Впрочем малко ще се поправя. Мисля, че и ти не закъсня много да се сприятелиш с някои от „ветераните“.