Престол и щурм
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #2
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престол и щурм». Краткое содержание книги:
– Трябва да го спрем, Мал – казах задавено. – Трябва да открием начин да го спрем.
Не зная на какъв отговор се надявах, но той мълчеше. Не бях сигурна дали Мал вече изобщо има желание да ми обещава нещо.
Най-накрая той пришпори коня и продължи. Аз обаче се насилих да изчета всички имена до последното и чак тогава тръгнах по опустелите улици. Колкото повече се отдалечавахме от Долината, толкова повече се оживяваше Крибирск. Няколко магазина бяха отворени; имаше и амбулантни търговци, които предлагаха стоката си по продължението на Вий, познато като Амбулантния път. Покрай шосето бяха наредени разнебитени сергии, покрити с ярки парчета плат, върху които лежеше безразборно натрупаната стока: ботуши и молитвени кърпи за глава, дървени играчки, калпави ножове в ръчно изработени ножници. Много от сергиите бяха отрупани с нещо, което приличаше на скални отломъци и пилешки кости.
– Правийе ости! – крещяха търговците. – Оченнийе ости!
Истинска кост. Праведна кост.
Докато се надвесвах над шията на коня, за да ги разгледам по-добре, някакъв старец ме извика по име.
– Алина!
Изненадана вдигнах очи. Дали ме познаваше?
Николай на мига се озова до мен. Приближи плътно коня си до моя, изтръгна юздите от ръцете ми и дръпна силно, за да ме отведе по-надалече от сергията.
– Нет, спасибо – обърна се към стареца той.
– Алина! – продължи да вика търговецът. – Оченная Алина!
– Чакай! – извиках и се извърнах на седлото, за да огледам по-добре лицето на стареца. Той подреждаше грижливо изложеното на масата. Изглежда, напълно беше изгубил интерес, след като разбра, че няма да купим нищо. – Почакай! – настоях. – Той ме познава отнякъде.
– Не те познава.
– Знае името ми – отвърнах ядосана и издърпах юздите на коня си от ръката му.
– Просто се опитва да продаде мощите ти. Кости от показалец на самата Санкта Алина.
Вцепених се, по тялото ми се прокрадна мраз. Нищо не подозиращият ми кон продължи да трополи напред.
– Самата Санкта Алина – повторих глухо.
Николай неспокойно се размърда на седлото.
– Носят се слухове, че си загинала в Долината. Хората из цяла Равка и в Западна Равка от месеци продават мощите ти. Много те бива като талисман за късмет.
– Значи това трябва да са моите пръсти, така ли?!
– Костички от ръката, пръсти на краката, части от ребра.
Призля ми. Озърнах се с надеждата да мерна Мал, да видя нечие нормално лице.
– Е, ако поне половината от тези палци на краката са истински, излиза, че си била стоножка. Суеверието обаче е страшна сила.
– Както и вярата – обади се някакъв глас зад мен. Обърнах се и с изненада видях Толя, който яздеше огромен черен боен кон. Изражението на широкото му лице беше тържествено.
Всичко това ми дойде в повече. Оптимизмът, който ме владееше само преди час, се беше изпарил. Внезапно изпитах усещането, че небето се сгромолясва отгоре ми и ме притиска като в преса. Смушках коня и той се понесе в кариер. Открай време бях непохватен ездач. Сега обаче се държах здраво на седлото и не спрях, докато Крибирск не остана далече зад мен и вече не чувах тракането на костите.
СЪЩАТА ВЕЧЕР останахме да пренощуваме в селцето Вярност, където ни чакаше въоръжена до зъби група войници от Първа армия. Скоро разбрах, че много от тях са от Двайсет и втори – полка, където Николай първо беше служил, а после го беше и оглавил при кампанията на север. Явно царският син държеше да е заобиколен от свои привърженици, когато влезе в Ос Олта.
Не можех да го виня за това.
Щом ги зърна, той видимо се отпусна. За пореден път станах свидетел как си мени маските. Досега без никакво усилие жонглираше с ролите на нагъл авантюрист и арогантен царски син, а сега се превърна в любимия предводител; войник, който се смее непринудено с бойните си другари и знае по име всеки от своите подчинени.
Войниците караха със себе си и пищна карета. Тя беше лакирана в равканско бледосиньо и декорирана с двуглавия царски орел от едната страна. Николай беше наредил от другата да изографисат слънчев диск, пръскащ златни лъчи. В нея бяха впрегнати шест напълно еднакви бели коня. Когато бляскавата карета изтрополи в двора на хана, подбелих очи, припомняйки си до какви крайности в разхищението се стигаше във Великия дворец. Дали пък лошият вкус не се предаваше по наследство?
Надявах се да вечерям насаме с Мал в моята стая, но Николай настоя да се храним заедно в гостилницата на хана. Затова вместо да си отдъхна на спокойствие край огъня, се озовах на препълнена с офицери маса, чиито лакти ме ръгаха в ребрата. През цялата вечер Мал не обели нито дума, затова пък Николай говореше за трима.