Престол и щурм
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #2
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престол и щурм». Краткое содержание книги:
– Мислех си... – започна.
Изправих се на седлото и наострих уши. Той за първи път подхващаше разговор, откакто бяхме напуснали Крибирск. Сега се въртеше притеснено на седлото и не ме поглеждаше в очите.
– Мислех си кого може да вземем в охранителния отряд.
– Охранителен отряд ли? – свъсих вежди.
Той пак се прокашля.
– За личната ти охрана. Няколко от хората на Николай изглеждат съвсем подходящи. Може да помислим също за Толя и Тамар. Вярно, те са от Шу, но са и Гриша, затова едва ли ще е проблем. Освен това... ами, аз самият.
Не вярвах, че някога ще видя Мал да се изчервява.
Ухилих се.
– Правилно ли съм разбрала, че искаш да оглавиш личната ми охрана?
Мал ми хвърли бегъл поглед и устните му потрепнаха в усмивка.
– Ще имам ли контешка шапка?
– Такава, че за нея ще ти завиждат всички контета – отвърнах. – А също и пелерина.
– А шапката ще има ли пера?
– Разбира се, цяла китка.
– Тогава съм съгласен.
Най-добре щеше да бъде с това да приключим разговора, но не успях да се удържа.
– Мислех... че искаш да се върнеш в полка си и пак да станеш следотърсач.
Мал заби поглед в юздите.
– Не мога да се върна при тях. Дано Николай някак уреди да не ме обесят...
– Дано ли?! – изписках.
– Аз съм дезертьор, Алина. Дори самият цар не може да ме върне при следотърсачите.
Каза го с твърд и спокоен глас.
„Все някога ще се примири с това“, реших, но дълбоко в себе си знаех, че той винаги ще тъгува за своето призвание; за живота, който би живял, ако мен ме нямаше.
Той кимна с глава напред, където Николай едва се виждаше сред останалите конници.
– Пък и за нищо на света не бих те оставил насаме с този царски син, който е като изваден от вълшебна приказка.
– Значи не вярваш, че мога да устоя на чара му, така ли?
– Даже на себе си нямам доверие. Досега не съм виждал човек, който така да печели тълпата. Бас ловя, че дори камъните и дърветата са готови да му се закълнат във вярност.
Разсмях се и се отпуснах назад, усещайки как слънцето сгрява кожата ми през пъстрата сянка на надвисналите клони. Докоснах оковата от люспи на морския бич, скрита на сигурно под дългия ръкав. Исках засега втората муска да остане тайна. Гришаните на Николай се заклеха да пазят мълчание, но можех само да се надявам, че наистина ще си държат езика зад зъбите.
Мислите ми се зареяха към жар-птицата. Все още не вярвах, че тя съществува. Дали изглежда като в червената книжка, грижливо изписана с бели и златни пера? И наистина ли по краищата на крилете ù горят пламъчета? Що за изчадие би могло да прониже със стрела подобно създание?!
Навремето отказах да отнема живота на елена и много хора загинаха заради това – всички жители на Новокрибирск, а също гришаните и войниците, които изоставих на сала на Тъмнейший. Спомних си високите стени на църквата, покрити с имената на мъртвите.
Еленът на Морозов. Русалие. Жар-птицата. Легендите оживяваха пред очите ми. Сетих се как потръпваха хрилете на морския бич, едва доловимите хрипове на неговите последни издихания. Той вече беше почти мъртъв, а аз продължавах да се двоумя дали да отнема живота му.
„Не искам да ставам убиец.“ Но милостта не беше сред отредените за Призоваващата слънцето дарове. Разтърсих глава. Първо трябваше да открием жар-птицата. Дотогава всичките ни упования бяха в ръцете на неблагонадеждния царски син.
НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН се появиха първите пилигрими[11]. Външно приличаха на обикновени жители от някой град, струпани край пътя да зърнат царската процесия. Различаваха се само по това, че носеха ленти на ръкавите и развяваха хоругви с избродирано на тях изгряващо слънце.
Нарамили торби и пътнически чанти с оскъдните си вещи, те бяха прашни и уморени от дългия път. Щом зърнаха синия кафтан и нашийника от еленови рога около врата ми, взеха да се трупат около мен. Мърмореха „Санкта, санкта“ и посягаха да докоснат ръкава или полите на дрехата ми. Често се хвърляха по очи пред коня и много трябваше да внимавам да не стъпча някого от тях.
Мислех, че вече съм привикнала с вниманието на хората и даже позволявах да ме докосват непознати, но това тук беше нещо съвсем различно. Не ми харесваше да ме наричат „светица“, а и в погледите им имаше някаква нездрава жадност, която ме караше да се чувствам като на тръни.
Колкото повече навлизахме във вътрешността на Равка, толкова повече растеше множеството. Хората прииждаха отвсякъде – от големите градове, от малките поселища и пристанищата. Тълпяха се по селските мегдани и от двете страни на Вий: мъже и жени, млади и стари, някои пеша, други яхнали мулета или натоварени в каручки. Когато минавахме покрай тях, те започваха да ме сподирят с възгласи.