Престол и щурм

Тримата дълго останахме смълчани, докато времето бавно се точеше.

– Гледай ти, гледай ти! – проговори най-накрая Николай.

Забарабани с пръсти по масата, потънал в размисъл. После се изправи и ми протегна ръка.

– Добре тогава, Призоваващата – каза. – Помогни ми да спечеля народа, а аз ти отстъпвам Гриша.

– Наистина ли? – избъбрих смутено.

Николай се разсмя.

– Ако наистина искаш да командваш армия, най-добре отсега си научи урока. Правилният отговор е: „Знаех си, че имаш поне капка здрав разум“.

Поех протегнатата му ръка – тя беше груба и мазолеста. Длан на пират, не на царски син. Стиснахме ръце да закрепим съюза между нас.

– Колкото до моето предложение... – понечи да продължи той.

– Не си насилвай късмета – сопнах се и дръпнах ръка. – Казах само, че се връщам с теб в Ос Олта. Това е.

– А аз къде да се дяна? – тихо проговори Мал.

Стоеше скръстил ръце и ни наблюдаваше с твърд синеок поглед. По челото му още имаше кръв от крушението на „Колибрито“. Изглеждаше уморен и много, много далече от нас в мислите си.

– Ами аз... аз си мислех, че ще дойдеш с мен – заекнах.

– Като какъв по-точно – капитан на твоята лична стража ли?

Цялата пламнах.

Николай се изкашля.

– Е, тъй като моят план се развива благоприятно, налага се да уредя доста неща. Разбира се, стига вие да не...

– Разкарай се – сопна се Мал.

– Добре тогава, оставям ви насаме. – Той изведнъж се разбърза, поспирайки само да вземе сабята си, подпряна край входа.

Тишината в шатрата сякаш погълна всичко.

– Докъде ще доведе всичко това, Алина? – попита Мал. – Толкова много пожертвахме, за да се измъкнем от тази забравена от светците земя, а ето ни обратно в блатото.

Стоварих се на походното легло и стиснах главата си. Чувствах се изтощена до краен предел и всяка костица ме болеше.

– А как трябваше да постъпя? – опитах да се оправдая. – Случилото се тук; всичко, което става в Равка, е донякъде и по моя вина.

– Не е вярно.

Изсмях се сухо.

– О, напротив! Ако не бях аз, сега Долината нямаше да се разширява. И Новокрибирск още щеше да си е на мястото.

– Алина! – Мал приклекна до мен и взе ръцете ми. – Дори на твоя страна да бяха всички Гриша и хиляда от невижданите револвери на Щормхунд, ти пак нямаше да го спреш.

– Ако имахме и третата муска...

– Само че я нямаме!

Стиснах ръцете му.

– Скоро и това ще стане!

Той улови и задържа погледа ми.

– Хрумвало ли ти е някога, че мога да откажа?

Сърцето ми слезе в петите. Не, не ми беше хрумвало. Изобщо не ми минаваше през ум, че Мал може да ми откаже. Изведнъж се засрамих. Той беше пожертвал всичко, за да е с мен, но това не значеше, че е щастлив.

Сигурно вече му беше дошло до гуша от битките, страховете и живота в постоянен риск. Нищо чудно и аз да съм му додеяла вече.