Престол и щурм
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #2
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престол и щурм». Краткое содержание книги:
Докато забиваше зъби в задушената волска опашка, той изреждаше всички места, където се кани да спре на път за Ос Олта. Стигаше ми само да го слушам, за да ми изцеди силите.
– Не подозирах, че да „спечелиш народа“ означава да се срещнеш с всеки един от тях – измърморих недоволно. – Не трябваше ли да бързаме?
– Равка трябва да се увери, че Призоваващата слънцето се е завърнала.
– Както и нейният блуден царски син.
– Точно така. Мълвата ще свърши много повече работа от който и да е царски декрет. А това пък ми напомня – продължи той, снижавайки глас, – че отсега нататък трябва да се държите така, сякаш сте на показ всяка една минута. – И той изразително посочи двама ни с Мал с вилицата. – Какво правите насаме си е ваша работа, само бъдете дискретни.
Едва не се задавих с глътката вино.
– Моля? – изломотих.
– Едно е хората да те свързват с царския син, съвсем друго е да си мислят, че се въргаляш с някой селянин.
– Аз не... Това на никого не влиза в работата! – просъсках ядно. После стрелнах с очи Мал. Челюстта му беше яростно стисната; той държеше ножа доста по-заплашително, отколкото заслужаваше блюдото пред него.
– Обединението прави силата – продължи Николай. – Ето защо на всеки му влиза в работата. – Той отпи нова глътка вино, а аз го наблюдавах изумена. – Освен това трябва да носиш свои собствени цветове.
Поклатих глава, изненадана от смяната на темата.
– Какво, сега и дрехите ли ще ми избираш?! – Носех синия кафтан, но явно на Николай това не му беше достатъчно.
– Ако наистина имаш намерение да командваш Втора армия и да заемеш мястото на Тъмнейший, тогава трябва да изглеждаш подобаващо.
– Призоваващите носят синьо – казах ядно.
– Не подценявай силата на доброто зрелище, Алина. На хората им харесва да гледат представления и Тъмнейший го беше проумял.
– Ще си помисля.
– Ще позволиш ли да ти предложа златно? – продължаваше Николай. – Много царствено, много подходящо и...
– Много натруфено?
– Златно и черно е идеалното съчетание. В него има дълбок символизъм и...
– Никакво черно – намеси се Мал. После блъсна стола назад, стана и потъна сред шумната навалица в гостилницата.
Оставих вилицата на масата.
– Още не мога да реша дали нарочно го правиш, или си просто задник.
Царският син натъпка нова хапка в устата си.
– Той не харесва ли черно?
– Това е цветът на мъжа, който се опита да го убие и редовно ме взима за заложник. Мой заклет враг.
– Още една причина да припознаеш този цвят като свой.
Извих врат да видя къде отиде Мал. През вратата го мярнах как сяда близо до тезгяха.
– Не – казах. – Никакво черно.
– Както обичаш – съгласи се Николай, – но все пак избери цвят за себе си и за личната си охрана.
Въздъхнах.
– Наистина ли имам нужда от лична охрана?
Николай се облегна на стола и впи в мен необичайно сериозен поглед.
– Знаеш ли как получих името Щормхунд? – попита.
– Мислех, че е някаква шега – заиграване със Сабачка.
– Не – отвърна той. – Това име сам си го спечелих. Първият вражески кораб, на чийто борд се качих, беше фйердански търговски съд от Дйерхолм. Когато казах на капитана да ми предаде сабята си, той ми се изсмя в лицето и каза да се връщам вкъщи при мама. И за капак добави, че фйерданските мъже ядат хляб, направен с брашно от костите на кльощави равкански момченца.– И ти го уби?
– Не, казах му, че празноглавите фйердански капитани не стават за храна на равканските мъже. После му отрязах пръстите и ги дадох на кучето си да ги изяде, а той гледаше.
– Какво... си направил?!
Гостилницата беше претъпкана с груби войници, които пееха, надвикваха се, разказваха за подвизите си, но всичко сякаш изведнъж изчезна за мен.
Поразена наблюдавах Николай, без дума да мога да обеля. Ставах свидетел на поредното му преображение – маската на чаровник падна и отдолу лъсна един много опасен човек.
– Добре ме чу. Моите врагове най-добре разбират езика на жестокостта.
Както и хората от екипажа ми. Когато всичко свърши, седнах да пия и да деля плячката с моряците си. След това се прибрах в каютата, повърнах изисканата вечеря, приготвена от моя иконом, и плаках до пълно изтощение.
Но точно в този ден станах истински капер. Тогава се роди Щормхунд.
– И умря палето – добавих, усещайки, че ми се повдига.
– По онова време бях момче, които се опитва да озапти и да командва шайка крадци и мошеници, при това срещу много по-зрял, опитен и силен враг. Затова трябваше да им взема страха. На всички до един. Ако не бях успял, много повече хора щяха да умрат.