Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

нямаш нищо против, разбира се. Мисля… Мисля, че ще бъд е д обре, ако първо поговорим.

— Довечера имам мач.

Насоката, в която тръгваше разговорът, започваше д а не ми харесва. И как, моля ви се,

щях д а се концентрирам върху прод ажбата на спортни стоки и по сле върху мача, когато нямах

пред става какво става межд у нас?!

— Тогава утре.

— Окей.

Бях й бесен зад ето ме караше д а се чувствам така, сякаш случилото се вчера бе

ед инствено моя грешка. Но пред почетох д а не го показвам. Замислих се за род ителите на

Саша и за това как тъпото им изложение объркваше всичко. Бях сигурен, че Саша все можеше

д а измисли нещо, за д а ги накара д а не ход ят. Стига д а се беше опитала, разбира се. И д а го

искаше.

Целият ми д ен мина под знака на тази ситуация, но все пак се справих. А на след ващия

д ен Саша ми д ойд е на го сти с разрешението на род ителите си. Започна д а кърши нервно ръце

и д а ми шепне д а сме излезели навън. Аз си метнах якето и я по след вах в град ината. Тя пъхна

ръце в д жобовете си и потръпна от студ а. По сле каза:

— Изглежд аш яд о сан. На мен ли?

— Не съм яд о сан. — По-скоро бях д окачлив. — Хайд е, кажи ми сега какво стана, Саша.

Защо планът ни се провали?

— Животът невинаги върви по плана, който сме му начертали — промърмори тя. По

челото й се изписаха бръчки и аз вид ях как се затваря все повече в себе си. — През по след ните

д ва д ена мислих много по този въпро с и… проблемът е в това, че…

— Погали опакото на д ланта ми. — Проблемът е в това, че когато съм с теб, не мога д а

разсъжд авам трезво. Попад ам в примката на… на всичко, което означава д а бъд а с теб. —

Изреченията й започнаха д а стават накъсани, а очите й — д а примигват все по-бързо. — Не че

не искам д а бъд а с теб, но това е сякаш… не мога д а се влад ея… затова вероятно все още не

съм готова д а…

— Вд игна очи към лицето ми. — Помислих си, че ако позабавим малко темпото… — Тук

гласът й заглъхна, а заплахата, която увисна във възд уха, беше толкова тежка, че ме вцепени.

— Да не би д а късаш с мен? — Примигнах, когато го казах. Умът ми не го побираше как е

възможно д а се окажем отново на стартова позиция, когато всичко вървеше толкова д обре. —

Всичко е зарад и онова нещо в петък, нали? Уплашила си се. Трябваше про сто д а отид ем в

клиниката и…

Като че ли и мен започваше д а ме хваща страх, но по-скоро зарад и нея. Нямаше право д а

къса с мен зарад и нещо, което отд авна исках д а оправя!

— Не късам с теб! — сряза ме тя, а в очите й проблесна тъга.

— Но никой не е застрахован от неща като това в петък, а по сле то се превръща в голям

проблем, с който трябва д а се справяме сами. Така че, прав си, уплашена съм. Точно сега не

желая д а ми се налага д а се притеснявам за под обни неща. Искам д а мисля за училище. Да

мисля за глупави неща, като например какво ще облека за партито на Линд зи за Хелоуин. А не,