Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

— Защо? Какво става? — ококорва се тя.

— Връщаме Никълъс обратно в Кортланд ! — повтаря, като натъртва, татко.

— Разбрах — изписква Брид жит с ид иотския си изискан гласец. — Ама защо?

Аз не отговарям. Всъщно ст не съм заед но с тях, в колата. Сплитам пръсти около

д ръжките на сака си и си пред ставям Саша как ме чака. Тази ситуация касае и д вама ни. И нея,

и мен. Само ние сме важни. Всички о станали са периферни елементи. Нещата обикновено

стоят така.

— Ще о ставя Никълъс в д ома на ед ин приятел, а след това няма д а обсъжд аме нищо.

Поне засега. — Долавям познатия безапелационен тон на баща ми, с който пред упрежд ава

о станалите д а не спорят с него. И Брид жит не спори, само се мръщи толкова много, че

бръчките межд у челото й се сливат и образуват пад ина, която плаче за пластичен хирург.

— Да не би д а искаш д а ми кажеш нещо, Брид жит? — поглежд ам я аз, готов д а скоча.

— Ник, нед ей! — обажд а се татко. — Това е по след ното, което сега ни трябва.

А кое е първото? Някой камион д а се забие странично в колата на татко и д а ме убие на

място? Под обни неща обаче се случват точно тогава, когато най-малко ги очакваш.

Аз пускам д ръжките на сака си и се втренчвам тъпо през прозореца. През целия път д о

Кортланд никой не обелва и д ума. Пълно мълчание. Татко очевид но помни отлично пътя д о

Саша и когато стигаме там, той излиза от колата заед но с мен и по ставя ръка на рамото ми.

— Ник, какво точно се случи? Нали говорихме по този въпро с?

Да бе, спомням си. Даже все още пазя д вете петд есетд оларови банкноти, за д а му

д окажа.

— Това невинаги е решението на всички проблеми, татко — изсмивам се горчиво. —

Извинявай, че те разочаровах!

— Не съм казал, че си ме разочаровал, синко. — Зелените очи на татко проблясват.

Прилича толкова много на мен, че все ед но се взирам в собственото си аз след трийсетина

год ини. — Мога ли д а помогна с нещо?

— Нямам пред става. — Но сът ми вече тече от студ а и аз под смърчам като хлапе, което си

е играло твърд е д ълго навън. Чувствам се така, като че ли е трябвало д а си сложа топли

ръкавички или нещо под обно. Голяма ид иотщина! Не съм в състояние д а зад ържа мисълта си

на ед но място д о статъчно д ълго, за д а оформя ед но изречение. — Първо трябва д а поговоря с

нея.

— Непременно! — кимва баща ми и аз кимвам след него. — Да разбирам ли, че след това

ще се върнеш при майка си?

— Ами… сигурно — клюмвам глава. — Къд е д ругад е д а отид а. И вероятно ще изпусна

Колед а.

Татко възд иша и се опитва д а се усмихне.

— Е, не се тревожи сега за това. По сле ще си наваксаме.

— Да бе — изсмивам се пак. Сега не ми е възможно д а си пред ставя след ващите три

минути, а какво о става за утре?! Утрешният д ен ми се струва като научна фантастика.

Татко стиска рамото ми и пита:

— Мислиш ли, че ще се оправиш? Ако искаш, можем д а о станем.