Засенчено слънце [bg]

Мни-ини се стараеше да отговаря колкото е възможно по-обстоятелствено, но Ханани не намираше сили да откликне на това внимание. Сърцето и умът и бяха замръзнали още от мига, в който Бирникът и напомни, че е приела да се подложи на изпитание. Очаквала беше… Е, не е ясно какво точно беше очаквала. Но не и това.

Унте май нямаше нищо против нейното мълчание. Непрекъснато и отправяше нещо като поклон, навярно израз на уважение. Забеляза, че Мни-ини не беше почетен по същия начин.

Вечерта на четвъртия ден, тъкмо когато слънцето накара главата и отново да закънти свирепо, Ханани забеляза, че обраслото с храсталаци пространство пред тях започва да се спуска към огромна цепнатина с неравни ръбове. Те продължиха напред и завиха към каньона с явното намерение да навлязат в него, вместо да го заобиколят. Тръгнаха по пътека, която се спускаше към затворено между две високи и нащърбени стени дъно, и тогава Ханани усети мирис на вода. Той бе едва доловим - нищо общо с плътното тинесто ухание на реката в Гуджааре, - но след толкова дни на пясъци и слънце носът и явно бе започнал да реагира и на най-малкия признак за влага. Дака, усетила същото доста преди нея, неуморно се опитваше да подкара конете пред себе си по-бързо. Но те, привикнали към този преход, продължаваха с уверената и равномерна стъпка, с която бяха успели да изминат цялото разстояние до тук.

Околността започна рязко да променя вида си. Когато навлязоха по-навътре в каньона, пред погледа и вместо безцветните пустинни драки започнаха да се мяркат дървета и даже зелена трева. Тук скатовете бяха високи и отвесни, сякаш из-рязани с гигантски нож. Бяха наситено червени на цвят - благодатна промяна след неумолимия жълтокафяв безкрай на пустинята. Зеленината на растителността - макар по-бледа от тази на богатата, наторявана с приливна тиня гуджаарейска почва - бе достатъчно ярка, за да заслепи очите на Ханани.

С приповдигнат дух, тя се огледа и забеляза, че банбарците също са се оживили - някои дори се шегуваха помежду си. Един вдигна ръка и Ханани ахна, когато проследи с поглед указаната посока. Върху най-високия скален ръб на каньона имаше някаква фигура!

Преди да извика обаче, Мни-ини я сръчка и посочи другаде. Между дърветата се виждаше лъкатушна рекичка. Тя бе толкова малка, че Кръвта на Богинята би могла да я изгълта, без въобще да се забележи, но в нея несъмнено течеше - бърза и освежителна - питейна вода. Откъде се бе взела посред пустинята?

Унте се позасмя на объркването и, докосна я по ръката и посочи. На фона на вечерния небосклон далеч отвъд зъбатите стени на каньона едва личаха група заоблени белокапи планини.