Край Бизоновото езеро
- Автор: Май Карл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Гея-Либрис
- ISBN: 954-9550-09-5
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край Бизоновото езеро». Краткое содержание книги:
— Всеки от нас се е научил да пори водата, но преди това трябва да разберем дали и те са помислили за тази възможност — рече Боа роз.
Луната се беше скрила; далечните гърмежи бяха престанали и наоколо владееше дълбока тишина и мрак. Канадецът изтръгна един върбов ствол от сала — чепатият му край приличаше на човешка глава. Спусна го внимателно във водата и черната маса бавно отплува по реката.
Със затаен дъх тримата се ослушваха и за най-малкия шум, който би им известил, че опитът е разкрит от индианците, ала минаха много минути, без нещо да се чуе.
— Ще стане, ако плуваме предпазливо и се разкараме оттук през дълги паузи. Пушките и мунициите…
Пепе спря посред предложението си. На брега лумна огън, още един… по-нататък трети, четвърти… от другата страна също се разгоряха четири-пет, хвърляйки през гъстата мъгла трепкаща светлина със златисти и пурпурни оттенъци върху реката.
— Чумата да ги отнесе, това е лошо! — изруга Боа роз. — Как да тръгнем при това положение?
— Мъглата ще стане по-гъста, татко, а сухият горивен материал скоро ще свърши. Пламъците ще изгубят силата и осветителната си мощ. Ама… стой, чакай, аз ще ги накарам сами да намалят огньовете!
През една тясна пролука във валмата мъгла беше мярнал главата на един индианец, който клечеше на земята и подклаждаше огъня точно срещу острова. Един лек повей поднови пролуката, изстрелът отекна и викове доказаха, че целта е улучена.
За кратко време всички пламъци изгубиха първоначалната си сила.
— Помогна! — рече Боа роз. — Фабиан, момчето ми, при Марко Ареляно ти си се учил в нелошо училище — с чиста съвест го засвидетелствам и за двама ви. Въпреки огньовете ще ни се удаде да стигнем с плуване до безопасно място на сушата. Не мислиш ли и ти така, Пепе?
— Ако мъглата се сгъсти, както се очаква, да! Страхувам се само за барута и пушките. Все пак ще се наложи да се потапяме.
— Хмм — изсумтя Фабиан замислено, — може би няма да има нужда нито да плуваме, нито да се потапяме!
— Че как другояче?
— Само малко да кормуваме и гребем.
— Какво имаш предвид, детето ми?
— Не ви ли направи впечатление, че островът периодично се надигаше и спускаше, когато червенокожите минаваха по реката?
— Естествено.
— И че вибрираше и се клатушкаше, когато изскубнахме няколко клона и ствола за барикадата?
— Това също.
— Е, ако ни се удаде да го освободим…
— Санта Лаурета — прекъсна го Пепе, — ама че загубеняци сме били, Боа роз! Не си ли и ти на това мнение?
— Напълно съм съгласен с теб, защото идеята на Фабиан ще ни донесе спасение. Островът може би се държи за дъното само с някой корен или дебел ствол. Трябва да са минали много години, откак е заседнал, съдейки по образувалата се почва. Долният клонак отдавна трябва да е прогнил във водата и искам да се убедя в това.
Боа роз пристъпи към края на острова и с голяма предпазливост се плъзна във водата. Другите двама го следяха неспокойно. От време на време той изчезваше под повърхността на реката като водолаз, търсещ в обшивката на кораба пробойна. Най-сетне застана отново при тях.
— Ее — попита Пепе, — колко котви ни държат?
— По моему всичко се нарежда добре. Засега видях само една да задържа острова ни — резервната котва.
— Трябва ли пак да слизаш долу? — попита Фабиан угрижено.
— Да, ако искаме да отплаваме.
— Тогава се пази! Много лесно можеш да се заплетеш в мрежата от клони и коренища и да се удавиш!
— Не се безпокой, момчето ми — отговори исполинът. — Ще действам предпазливо, за да не се разпадне островът ни, иначе ще попаднем от трън та на глог. А ни трябва кормило. Реката има много противоположни течения и макар да не можем да управляваме напълно сала, защото не бива да гребем, то трябва да сме колкото може по-независими от него…
Вождът Черната птица седеше в подножието на едно дърво. Раздробеното му рамо бе здраво стегнато от ремъчна превръзка. Пламтящите му очи непрекъснато фиксираха тъмната маса на острова, където бяха тримата мъже, за чиято кръв жадуваше.
Колкото по-гъста ставаше мъглата около островчето, толкова повече се смаляваше светлинният пояс, хвърлян от огньовете върху реката. Скоро бдящите вече не можеха да различат отсрещния бряг и накрая дори островчето се изгуби в нея.
Вождът знаеше, че сега вниманието трябва да се удвои. Ето защо повика двама воини, за да ги изпрати до постовете по двата бряга.
— Вървете и кажете на стражите, че всеки трябва да си наостри ушите, за да замени очите, заслепявани от мъглата. Кажете им, че благодарността на Черната птица е голяма, но и наказанието му е строго. Който затвори очи и заспи, него ловният боздуган на вожда ще прати не във вечните ловни полета, а в Страната на сенките.