История на парите (от пясъчника до киберпространството)
- Автор: Уедърфорд Джак
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на парите (от пясъчника до киберпространството)». Краткое содержание книги:
Скоро след закриването на изложбата властите нареждали всички златни и сребърни произведения да се претопят на монети.
След половин век на неспирно плячкосване на испанците вече не им останали обекти за грабеж. Нужни им били нови богатства, ето защо се насочили към естествените източници на злато и сребро — мините. В Мексико и Перу били открити залежи на сребро, несравнимо по-големи от известните до момента в Бохемия и на други места в Европа. Испанците незабавно се заели да ги разработват, като само благодарение на сребърните мини в Мексико и Андите не след дълго Испания се превърнала в най-богатата държава в света. За това внезапно богатство обаче испанското общество и култура заплатили твърде висока цена.
Главните центрове с най-големи сребърни залежи в Америка се намирали в Закатекас, Нова Испания (Мексико), и в Потоси, Горно Перу (днешна Боливия). В течение на няколко века двете испански колонии се състезавали по добив на сребро, който зависел от разкриването на нови и нови находища и все по-усъвършенствани технологии за извличане на метала. Независимо от променливия добив Америка си оставала най-големият източник на сребро в света през цялата епоха на испанското владичество.
Още през 1536 г., само петнайсет години след нашествието на Кортес, испанската държава основала в Мексико монетен двор, който да сече пари на място от неизчерпаемите залежи на сребро. Колониалните власти поискали от метрополията разрешителни за издаване на пари и на други места в Америка; с кралски декрети били създадени още две монетни работилници — в Лима (1568) и в Потоси (1574).
По това време двете Америки били изцяло собственост на Испания, с изключение на най-източните земи на Южна Америка, които станали португалска територия под името Бразилия. Разпределението на земите между испанския и португалския монарх се основавало на папска вула и било скрепено с Договора от Тордесиляс, подписан на 7 юни 1494 г. Като представител на Бога папата можел да разпределя земя както намери за уместно, но освен по Божията воля двете европейски сили си поделили новите земи и по правото на първооткривателя. В териториалните си претенции към Новия свят Испания и Португалия се основавали на волята на Бога и подкрепата на папата; по този начин те изобщо не сметнали за нужно да подписват договори със заварените племена, както щели да сторят по-късно англичаните и други европейски сили, за да легитимират присъствието и властта си в своите колонии.
По законите на Кастилия, наложени от Алфонсо Х и Ал-фонсо XI, монархът можел да подарява земи на отделни индивиди, които след това имали право да търгуват с тях. Независимо кой притежавал земята на повърхността обаче, земните недра и всички богатства в тях оставали за вечни времена собственост на короната. В допълнение към това короната имала право на 50% комисиона върху всички богатства, открити в индианските гробници, пирамиди и храмове.
Голяма част от мините били и без това собственост на монарха, но срещу определена такса можели да се наемат, взимат под аренда или дори купуват от еднолични или групови собственици, които да разработват залежите. Дори и след продажбата им обаче короната продължавала да изисква определена комисиона от тяхната дейност, наречена quinto real — кралската една пета, или 20% от добитото сребро и други полезни изкопаеми; през следващите десетилетия изискуемият процент намалял. Макар по силата на въпросния quinto real 180% от среброто все пак да оставало във владение на собствениците на мината, държавата въвела различни рестриктивни разпоредби, с които сложила ръка на голяма част от остатъка.
Така например миньорите били задължени да купуват от държавата всичкия живак и други химически вещества, нужни при извличане на метала. Държавата упражнявала също така монополни позиции в търговията със сол, тютюн, барут и други материали.
Короната извличала допълнителни печалби от добива на сребро и посредством доставките на техника и инвентар от Испания. Тези доставки били държавен монопол, като колонистите били принудени да заплащат за тях безбожни цени; разбира се, те се доставяли с държавни кораби и под държавна охрана, което добавяло още към цената. При всяка продажба или дарение в Испания се налагала държавна такса, наречена alcabala, която постепенно се увеличила от 2% на 6% от стойността. Тази такса се събирала при всяка смяна на собствеността върху дадена стока — независимо дали чрез продажба, замяна (бартер) или просто като подарък; от нея било освободено единствено духовенството. След 1572 г. alcabala-та била въведена и във всички испански територии в цяла Америка. В допълнение към останалите испански данъци населението на колониите било задължено да плаща и импортен данък от 7,5% върху всички стоки, внасяни от Европа.