Авантюристката
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Рашкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Авантюристката». Краткое содержание книги:
Тя нямаше да се предаде.
— Трябва ли да сваля защитата заради приказките ти? Те не обясняват защо се срещна с Туше.
Рене се поколеба. Имаше две възможности, които той виждаше пред себе си. Можеше гневно да се отдалечи, което щеше да го отърве от компанията й и беше по-мъдрото, или да я умилостиви, показвайки подчинение. Защо тя се появяваше винаги там, където най-малко я очакваха?
Роклята й прилепваше към бедрата, а вятърът раздухваше нежните къдрици върху лицето й.
— Прости ми — каза той, като наведе глава в изискан официален поклон. — Минали са години, откакто е трябвало да давам отчет за себе си. Това ми подейства на нервите. Истината е, че срещнах този човек на връщане от разходката си.
Това ли беше истината? Много би дала да знае. Не й хареса подозрението, което се беше загнездило в съзнанието й. Нито пък чувството, че й се подиграват, макар че нищо не можеше да направи.
След като тя не отвърна, Рене заговори отново:
— Ще продължим ли? Или предпочиташ да се върнеш? Обещавам, че повече няма да пренебрегвам задълженията си и ще залепна като репей за теб.
— Страхувам се, че това ще се окаже много неудобно — каза тя строго и в следващия момент пожела да не е проговаряла, като видя накъде водят думите й.
— За мен или за теб?
Сирен се обърна и тръгна, така че да не трябва да го поглежда, подхвърляйки през рамо:
— За теб, разбира се.
За Рене не беше проблем да я настигне, но не направи никакво усилие да я задържи, както бе искал, а просто тръгна в крак с нея. Но когато я попита, той я гледаше отблизо.
— Как така?
— Това със сигурност ще попречи на завоеванията ти.
Веждите му се сключиха:
— Моите какво?
— Говоря за Бързата Катеричка. Не е много похвално от твоя страна да се озовеш в обятията й с такава бързина.
— Бързата Катеричка?
— Дъщерята на Малкото Краче, правнучката на Потъналия Дъб. Можеше поне да се поинтересуваш как се казва.
— Не съм — каза той отчетливо — имал удоволствие нито да се запозная с нея, нито да опитам леглото й.
Беше смешно, но тя почувства облекчение. Обърна глава към водата, за да го скрие.
— Не?
— Не. Много ли ще бъде, ако попитам кое те накара да мислиш така?
Тя отговори, макар и с известна неохота.
— И защото едно индианско момиче е заварено да се оправя в колибата си, аз съм заподозрян? Оказваш ми твърде голямо доверие. Или твърде малко.
Думите му бяха сухи, безизразни. Сирен не можеше да разбере дали е развеселен или ядосан. А може би и двете.
— Твърде малко?
— Предполагайки, че не правя разлика между жените.
— А правиш ли?
— Разправят, че проявявам селективност.
Тя му отправи пламнал поглед:
— Трябва да съм поласкана?
— Защо си мислиш — каза той меко — че се отнася за теб. Ако правилно си спомням, аз бях избраният, а не обратното.
— Това е самата истина — съгласи се тя, въпреки стягането в гърлото. Би дала всичко, да можеше да си вземе думите назад. Те звучаха оскърбително за нея и твърде много показваха, че ревнува.
— Трябва обаче да ти кажа, че ако бях свободен да те преследвам без ограничения на благодарността и гостоприемството, щях да го правя от момента, когато ме измъкна на корабчето.
Тя спря и се обърна към него, а в дълбините на очите й имаше уязвимост, макар и все още примесена със скептицизъм.
— Така ли?
— Давам ти думата си.
Искаше да повярва на Рене — и в това беше проблемът. Женската й суета се нуждаеше от това уверение.
— Няма значение — каза тя, запазвайки равнодушие с усилие, докато се усмихваше — но е хубаво да го знам.
За Рене имаше голямо значение — колко голямо — той едва сега започваше да осъзнава. Но сега не беше моментът да го казва. Той наведе глава и те заедно тръгнаха обратно към лагера.
Веселбите и танците започнаха, когато падна мрак. Биеха тъпани, а изпълнителите се надпяваха. Индианците пееха ту в дива хармония, ту в дисонанс. Тръстиковите флейти виеха пронизително, децата тичаха и викаха, кучета лаеха. Във въздуха се носеше мирис на печено месо и дим. Лули, пълни с тютюн се предаваха от ръка на ръка, тъй като за чоктау беше немислимо да пушат, без да предложат на всеки, който е около тях да си дръпне. Бъчвите с тафия бяха донесени и чашите правеха кръгове — всеки пиеше колкото иска, но се съобразяваше с тези, които още бяха жадни.
Чоктау се връщаха в селището си на разсъмване на другата сутрин. Те се бяха порадвали на краткото пътуване, но трябваше да се върнат в дървените си жилища, преди други да са ги заели.