Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
Диклън насочи цялото си внимание към закуската.
— Великолепно е. Какво сложи вътре?
Лена не му отговори в продължение на десетина секунди.
— Разбирам. Мъжете просто не могат да не се похвалят със сексуалните си подвизи.
Притеснен и заради себе си, и заради приятеля си, Диклън отговори:
— Не беше така. Чиста носталгия. И беше много мило. Означавала си много за Реми. И все още означаваш много.
— Има късмет, че и аз го знам. И се чувствам по същия начин. Помниш ли първото момиче, с което си бил на задната седалка, Диклън? С нежни чувства ли си го спомняш?
— Шери Бингам. Дребна, красива блондинка. Бях отчаяно влюбен в нея в гимназията.
Лена се зарадва, че веднага й бе казал името на първата си любов. Дори и да го бе измислил.
— И какво стана? — попита тя.
— Заряза ме заради един футболист. Господи, този тип нямаше врат, а коефициентът му на интелигентност въобще не съществуваше. Все още съм й ядосан. А сега да се върнем към теб. Между другото, страхотна си в отбиването на лични въпроси, но аз все пак съм бил адвокат. Та как успя да се справиш? Двадесет и три години е доста рано да започнеш собствен бизнес. При това успешен бизнес, а не от онези, които не издържат повече от три години.
Лена се облегна назад.
— Какво значение има това, господин адвокат?
— Е, добре — сви рамене Диклън и продължи да яде. — Просто ще приема, че си обрала банка, разплатила си се с мафията, съблазнила си, а после си убила предишния собственик, след като той ти оставил сградата в завещанието си. А в задната стаичка на бара си се занимавала с незаконни залагания и проституция.
— Хм, тази версия ми харесва — усмихна се Лена. — Моята е ужасно скучна. Работех след училище и през лятото и пестях. Много ме бива да пестя, когато се налага. После работих, обслужвах бара, сервирах напитки и посещавах курсовете по бизнес. Точно преди да навърша двадесет и две, дядо ми умря. Падна от стълба и си строши врата.
Очите й се изпълниха със сълзи, докато говореше.
— Май още съм му ядосана заради това.
— Съжалявам — каза Диклън и я погали по ръката. — Явно сте били много близки.
— Обичах го повече от всеки друг на света. Пит Симон. Имаше огромни ръце и весел смях. Свиреше на флейта и носеше червена лента на челото. Винаги. Ами… — Тя преглътна сълзите си. — Той имаше застраховка, по-голяма отколкото очаквахме. Половината бе за мен, а другата — за баба. Но тя ме накара да взема всичките пари. А когато баба реши нещо, никой не може да я разубеди. И така инвестирах парите и година по-късно отворих бара.
— В тази версия няма нищо скучно. Барът ти е чудесен, Лена.
— Да, така е — отвърна тя, като се надигна и взе чиниите. — А сега, скъпи, ако искаш да те закарам до вас, по-добре се облечи.
Не успя да я придума да влезе вътре. Наложи му се да се задоволи с умопомрачителна целувка, преди Лена да го избута от колата и да си тръгне.
Прибирането у дома в девет сутринта в смачкан костюм му спечели намигване и усмивка от Големия Франки, който буташе количка с изсъхнали клони към огъня.
— Извадили сте късмет снощи, господин Дик.
Не е лъжа, помисли си Диклън. После влезе в къщата, за да се захване за работа.
Лена не се съгласи да се видят нито тази вечер, нито следващата. Наложи му се да се задоволи с телефонни разговори, които го караха да се чувства като тийнейджър, докато се мотаеше из къщата с телефон в ръка и се мъчеше да измисли нещо интересно, за да я задържи на линията.
Тя му обясни, че приготовленията за Марди Гра са започнали и затова няма време да излезе и да си поиграе с него.
Диклън знаеше, че го изпробва и омотава. Реши да й позволи да опъне кордата, но после той щеше да я закачи на въдицата.
Един следобед Реми се отби при него, издокаран в костюм на Хюго Бос и със златна броеница в ръка, която метна на главата на Диклън.
— Кога ще дойдеш в града?
— Мислех да се присъединя към лудостта през уикенда.
— Скъпи, сега е Марди Гра. Всяка нощ е уикенд.
— Не и тук. Ела да видиш — отвърна Диклън, като го поведе към салона, където Тибалд, покачен на висока стълба, довършваше гипсовите корнизи.
— Здрасти, Тибалд — поздрави Реми и пъхна ръце в джобовете си. — Страхотна работа.
— Така си е. Как е Ефи?
— Подлуди ме с плановете за сватбата. Вчера избирахме тортата. Беше въпрос на живот и смърт дали да е украсена с жълти розови пъпки или с разцъфтели рози.
— Най-разумното, което мъжът може да направи в подобно положение, е да кима в съгласие с харесаното от жената и да се появи в деня на сватбата.
— Трябваше да ми го кажеш, преди да издрънкам, че харесвам разцъфтелите рози. Оказа се, че Ефи предпочитала пъпките — изхленчи Реми и извади малко шишенце аспирин от джоба си. — Дик, дай малко вода. Получих зверско главоболие от тази жена.