Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
По стените бяха окачени пъстри плакати в рамки. Елегантни жени продаваха шампанско, хубави мъже предлагаха пури.
Канапе с висока облегалка, тапицирано в кралско синьо и отрупано с възглавници, стоеше в средата на стаята.
Диклън се възхити на стила на Лена. Стари, леко очукани маси и ярки цветове. Зарадва се, когато видя сребърната кофичка с лалетата върху масичката за кафе.
После влезе в кухнята и осъзна, че се усмихва. Човек не можеше често да види черно-бели снимки на голи мъже и жени по кухненските стени.
Но намирането на кафето го зарадва още повече.
Той затвори вратата, за да не събуди Лена с бръмченето на кафемелачката. После, докато кафето се вареше, застана до прозореца и се загледа в нейната част от Ню Орлиънс.
Чу отварянето на кухненската врата. Лена носеше къс червен халат, а очите й бяха натежали от съня. Усмихваше му се лениво.
— Съжалявам, мислех, че съм заглушил мелачката — извини се Диклън.
— Не я чух — отвърна Лена, — но помирисах резултата. Закуска ли правиш, скъпи?
— Искаш ли препечени филийки? Те са най-доброто, на което съм способен.
— О, мисля, че снощи видях най-доброто, на което си способен — усмихна се широко тя, като се доближи до него и обви ръце около врата му. — И искам пак да го опитам — добави, като повдигна устни към неговите.
Беше се събудила сама, убедена, че Диклън си е тръгнал. Никога не позволяваше на мъжете да прекарат нощта в леглото й. По-добре да ги изпрати да си вървят и да спи сама, отколкото да се събуди самотна.
После бе видяла ризата, сакото и обувките му и се бе зарадвала. Всъщност май се бе зарадвала прекалено много. Когато един мъж има такава власт върху теб, трябваше да отнемеш поне част от нея. А най-сигурният начин бе да замъглиш разума му със секс.
— Защо не ме събуди, сладък?
— Колебаех се дали да го сторя — откровено призна той. — Но реших, че след като ще работиш довечера, имаш нужда от повече от десет минути сън. Но вече си будна и…
Тя се засмя и се изплъзна от ръцете му.
— Вече съм будна и искам кафе.
Лена отвори вратата на един от шкафовете и го погледна весело през рамо.
— Ако ме помолиш мило, може и да ти направя закуска.
— Прав ли да се моля, или да падна на колене?
— Готин си, Диклън. Ще ти направя пържени филийки. По френски — добави тя, като му подаде голяма бяла чаша, пълна с черно кафе.
— Благодаря. Виждам, че доста те бива в кухнята, така че няма да се нуждаем от готвачка, когато вече сме женени и отглеждаме шестте си деца.
— Шест?
— Чувствам се задължен да продължа традицията. Харесвам снимките в кухнята ти. Не е обичайното място за голи тела.
— Защо? Готвенето е изкуство. А ако го правиш добре, дори е секси.
Лена извади синя купа, чукна яйце в ръба и го изсипа вътре.
— Да, разбирам какво имаш предвид — усмихна се Диклън. — Направи го пак.
Тя се засмя и чукна следващото яйце.
— Защо не отидеш да пуснеш малко музика? Готвенето няма да ми отнеме много време.
Закусиха на малката масичка, сгушена под прозореца във всекидневната.
— Къде се научи да готвиш? — попита Диклън.
— Баба ме научи. Опита се да ме научи и да шия, но нищо не стана.
— Изненадан съм, че не си отворила ресторант вместо бар.
— Обичам да готвя, но само от време на време. Ако това ми е работата, ще трябва да го правя непрекъснато.
— Вярно е. Как реши да отвориш бар?
— Исках да имам свой собствен бизнес. Когато работиш за някого, вечно ти нареждат какво да правиш. А това не ми е приятно. Затова отидох на курсове по бизнес и се запитах с какво искам да се занимавам. Нямах желание да продавам сувенири, нито пък рокли. Да, тези неща се продават добре в Ню Орлиънс, но кое е онова, което се продава още по-добре? Удоволствието. Малко безвреден грях и добро прекарване. Хората идват тук точно заради това. И така се появи „Тройката“.
— Откога имаш бара?
— Чакай да помисля.
Лена вече бе изяла единствената си филийка, затова сега набучи на вилицата си една от неговите.
— Вече станаха шест години.
— Отворила си бара на двадесет и три години?
— Хей, откъде знаеш на колко години съм?
— От Реми.
Тя вдигна очи към тавана.
— Аха! Трябва да го сритам по задника. Мъжете не би трябвало да си говорят за възрастта на една жена. Какво още ти надрънка?