И няколко червени рози

— Хмм… черна. Сигурен съм. Извади лопата, малка лопатка. Дето ги използват за къмпинг. Изкопа дупка и заби кръста в земята. После… Подхвана някакъв странен ритуал. Обиколи три пъти кръста и май затананика.

— Затананика?

— Да. Мърмореше си нещо. Не чух какво.

— И?

— Взе катерицата и пак обиколи кръста — пет пъти. Броях ги. Първо три пъти, после — пет… Мислех си, че означава нещо, някакво послание за познавачи.

След „Шифъра на Леонардо“ много свидетели мистифицираха показанията си, вместо просто да описват какво са видели.

— Както и да е… отвори си отново раницата и извади камък и нож. С камъка наостри ножа. Вдигна го над катерицата. Рекох си, че ще я прониже, но не — пак размърда устни, уви трупа в жълта хартия, приличаше на пергаментова, и го прибра в раницата. Май пак каза нещо и пое натам, откъдето дойде. Прокрадваше се като животно.

— И какво направихте вие?

— Тръгнах си. Имах още няколко срещи. Върнах се в офиса. Тогава пуснах компютъра и прочетох за момчето. Видях снимката му. Изгубих ума и дума. Веднага набрах 911.

Данс повика Майкъл О’Нийл.

— Господин Пфистър наистина ни помогна, Майкъл.

О’Нийл кимна благодарно.

— Ще разкажете ли и на инспектор О’Нийл какво видяхте?

— Разбира се. — Мъжът пак обясни как отбил, за да се обади по телефона. — Момчето носеше някакво умряло животно. Катерица май. Обиколи три пъти без трупа. После заби кръста и го обиколи пет пъти. Говореше си нещо. Звучеше странно. Като на чужд език.

— И после?

— Уви катерицата в пергамента и вдигна ножа над нея. Пак замърмори на странния език. Накрая си тръгна.

— Интересно — намръщи се О’Нийл. — Права си, Катрин.

Данс свали очилата с бледорозова рамка и избърса стъклата. После незабележимо ги смени с другите със строги черни рамки.

О’Нийл веднага схвана, че надява хищническата окраска, и отстъпи назад. Данс се приближи до Пфистър — в личната му неприкосновена зона. Усети как той веднага се почувства заплашен.

Добре.

— А сега, Кен, знам, че ме лъжеш. И искам да ми кажеш истината.

— Лъжа? — примигна шокирано той.

— Точно така.

Пфистър умееше да заблуждава, но някои коментари и жестове й подсказаха измамата. Подозренията й събуди първо изложението му — не как, а какво казва. Някои обяснения звучаха неправдоподобно. Твърдението, че не знаел кое е момчето и не бил чувал за крайпътните кръстове например — макар очевидно да проверяваше често онлайн новините. Спомена за дрехата с качулка — отбелязана от неколцина участници във форума на „Чилтън Рипорт“ — ала не беше забелязал цвета, въпреки че хората най-често запомнят цвета, а не дрехата.

Освен това се замисляше често — типично за лъжците, понеже се мъчат да скалъпят достоверен сюжет. И използва поне един „илюстративен“ жест — пръстът край гърлото, а измамниците по правило подсилват подсъзнателно неистинните си твърдения.