Първото семейство

Джейн отиде до прозореца и се загледа в хората, застанали пред Белия дом. Нейният дом. Поне за още четири години, ако можеше да се вярва на социологическите проучвания. И все пак окончателното решение щеше да е в ръцете на повече от сто и трийсет милиона американци, които щяха да кажат „да“ или „не“ на втория мандат на мъжа й.

Опря чело на бронираното стъкло и мислите й се спуснаха към Уила като котва към дъното на морето. Тя беше там някъде с хора, които бяха убили майка й. Те искаха нещо, но Джейн не знаеше какво.

Джейн Кокс се готвеше да посрещне истината, че Уила може и да не се върне в живота им. В нейния живот. Че може би вече е мъртва. Джейн се беше научила да не дава израз на емоциите си, особено публично, освен ако не го налагат конкретните политически условия. Не че беше лишена от страст, но много политически кариери се бяха разбили в плитчините на необуздани изблици на гняв или разюзданост, или на престорена искреност, която бе знак за дълбока непочтеност. Никой не иска ядрените кодове да са в ръцете на неморален, непредсказуем човек, а обществото не би приело и съпругата на този човек да не си владее нервите.

И така, поне през последните двайсет години Джейн Кокс беше следила всяка своя дума, беше изчислявала всяко свое движение, беше програмирала всяко физическо, духовно или емоционално действие, което смяташе да предприеме. И единствената цена, която беше платила за всичко, беше отказът от всяка надежда да остане нормално човешко същество.

Програмата, която й връчиха за тази вечер, предвиждаше пауза от десет минути, през които можеше да се обади на мъжа си, който участваше в митинг и мероприятие за набиране на средства в Пенсилвания. Обади му се и му каза каквото се очакваше, поздрави го за последните резултати от анкетите и представянето му по телевизията, в което видът му беше подобаващо внушителен.

— Всичко наред ли е с теб, скъпа? — попита я той.

— Всичко, ако не броим Уила — отговори тя, може би малко по-емоционално, отколкото й се искаше.

Дори опонентите на мъжа й смятаха политическите му умения за превъзходни. Ала Дан Кокс далеч не умееше да долавя така добре проблемите на собствената си съпруга и нюансите в поведението й.

— Разбира се — каза той. По телефона до нея долитаха откъслечни разговори. — Правим всичко, което можем. Сега трябва да мислим позитивно и да се надяваме, Джейн.

— Да, знам.

— Обичам те — каза той.

— Знам — отвърна тя пак. — Късмет тази вечер.

Затвори телефона. Определените за нея минути бяха изтекли.

Мина половин час и Джейн включи Си Ен Ен. Имаше си правило — да не гледа политически предавания и новини в годината на изборите, с изключение на случаите, когато показваха съпруга й по някакъв повод. Времето за празни приказки от сцената свърши и пред тълпата от седемдесет и пет хиляди души всеки момент щеше да се изправи човекът, заради когото бяха дошли всички.