Внимавай в картинката
- Автор: Додд Кристина
- Серия: Зестрогонец #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Внимавай в картинката». Краткое содержание книги:
— Джош и Рива са ми любимците. — Медоу пъхна още една възглавница под себе си, за да не й се налага да протяга врат, докато гледа петдесетинчовия телевизор на стената.
— Те са стари. — Кейти беше на шестнайсет и най-младата от седемте прислужнички, скупчили се в различни пози в стаята на Медоу, за да хапнат от ордьоврите на Джордан и да гледат „Пътеводна светлина“.
— Я да мълчиш. Не са стари. Просто имат класическа осанка. — Рашида, четирийсетгодишна, висока и черноока, извади от найлонова торбичка сандвича си и си я постла в скута.
— Ето, използвай таблата. — Медоу я взе от леглото и й я подаде. — По-удобно е.
— Благодаря ви, г-жо Фицуилям. — Рашида сръга Бъзи, която седеше до нея на дивана. — Казах ли ти, че мен ме харесва най-много.
Бъзи също я сръга и се изсмя.
— Ах, ти стара глупачке. Мен още не ме познава.
Двете жени бяха на различна възраст и от различна раса, но и най-добри приятелки от дълго време.
Медоу гледаше на приятелството им с известна завист. Нейната най-близка приятелка беше чак във Вашингтон, дъщеря на руски имигранти, и напоследък Медоу нямаше почти никакво време да се вижда с Файърбърд. Когато докторите кажеха, че Шарън се е възстановила напълно…
Когато Шарън се възстановеше напълно, Медоу щеше да посети скромния дом на задружното семейство. Щеше да се държи почтително с Константин, тъй като той беше типичният руски патриарх — едър, силен и малко плашещ. Щеше да се пошегува малко с братята на Файърбърд. Майка им щеше да напълни цяла кошница с вкусна храна и те двете с Файърбърд щяха да избягат в гората и да си направят пикник, а Медоу щеше да й разкаже всичко за Девлин…
— На мен пък са ми симпатични Гас и Харли — те също са класически. — Кейти седна върху персийския килим с купа пуканки в скута си и ябълка в ръката. — Харесва ми как я обвиниха по погрешка, че е извършила убийство и как…
— Това ли е Харли? — Медоу посочи към телевизора.
— Това е Тами — осведоми я Бъзи. — Г-жо Фицуилям, имате ли нещо против да използвам телефона ви, за да се обадя на майка си? Сама е вкъщи и обикновено й се обаждам по време на обедната почивка. — Тя побърза да добави: — Питала съм г-н Фицуилям дали мога да използвам служебния телефон в хотела и той ми е позволявал.
— Естествено, че нямам нищо против. — Медоу й подаде слушалката и я загледа, докато набираше номера.
Докато телефонът даваше сигнал свободно, Бъзи каза на Медоу:
— И мама следи „Пътеводна светлина“, така че коментираме по време на рекламите. — Вниманието й се прехвърли към телефона: — Здрасти, мамо! Видя ли какво стана?
— Майка й страда от мултипленна склероза — прошепна Рашида на Медоу. — На Бъзи й е много трудно, двете са изключително близки.
Медоу кимна. Разбираше я. Болестта на Шарън беше мъчение за всички в семейството, но тъгата и тревогите ги бяха променили — преди се наслаждаваха на живота, а сега се възползваха от всеки момент, показваха емоциите си по-свободно и ценяха времето, което им бе дадено.
Харесваше й да наблюдава как Бъзи говори с майка си, да вижда привързаността й, да чува топлината на гласа й.
— Опа. Рекламите свършиха, мамо. Ще ти се обадя през другата почивка, става ли? И аз те обичам! — Бъзи затвори телефона и го върна на Медоу. — Благодаря ви, г-жо Фицуилям.
— Добре ли е тя? — попита Медоу.
— В някои дни е по-добре, в други — по зле. — Бъзи използваше език, който показа на Медоу, че майка й страдаше.
Медоу преглътна. Не бе оставяла майка си, откакто й бяха поставили диагнозата. Беше глупаво от нейна страна да се тревожи, сякаш една седмица далеч от нея ще повлияе върху състоянието й… но тревогата не я напускаше и нарастваше с всеки изминал час.
Искаше да й се обади, но се страхуваше, че Девлин следи обажданията от стаята. Разбира се, Шарън винаги казваше: „Ако има желание, се намира и начин…“.
Да можеше само да измисли такъв начин…
Идеята я озари внезапно. Ако всяка от прислужничките се обаждаше по веднъж на ден от нейния телефон, вероятно щяха да се съберат около петдесет телефонни обаждания и това определено би усложнило проследяването. Тя се изправи до седнало положение и обяви:
— Искам оттук нататък да не се притеснявате да използвате телефона ми. Дори за междуградски разговори!
— Позволявате ни да провеждаме междуградски разговори? — Кейти засия. — Приятелят ми е в Уисконсин, а семейството ми откача, когато му се обаждам, и ме карат да си плащам сметката.