Последно изкушение

Често провеждаха и демонстрации. Канеха лекари от други болници, офицери от СС, местни висши държавни служители. Вземаха някое нещастно дете със синдром на Даун или с доказана дебилност. Представяха ги на публиката и обясняваха, че трябва да бъдат изтребвани в интерес на обществеността. Обясняваха, че за нас се харчат излишно държавни средства. Казваха например: „С парите, с които се издържа един такъв зеленчук в специализирано заведение, могат да се обучат дузина войници.“

Нямаше начин да се избяга. Спомням си едно момче, което доведоха заедно с нас в замъка. Казваше се Ернст. Единственият му грях се състоеше в това, че баща му бе обявен за враг на държавата, защото бил безделник. Ернст мислеше, че ще може да ги надхитри. Опита се да спечели доверието им, стараеше се с все сили. Постоянно метеше подовете, чистеше тоалетните, все гледаше да им бъде от полза. Един ден успя да излезе от главната сграда на двора и хукна да бяга. — Споменът накара Холц да потръпне. — Хванаха го, разбира се. Бяхме в трапезарията и ядяхме помията, която ни даваха за вечеря, когато го довлякоха — за косите. Бяха го съблекли гол. Четири медицински сестри го държаха легнал на една маса, докато лекарите го биеха с тояги по стъпалата и брояха ударите на висок глас. Ернст пищеше като попарено бебе. Биха го, докато краката му се превърнаха в кървава маса, плътта висеше от костите, а кръвта се стичаше по масата. Накрая той припадна. А директорът на института седеше отстрани с бележник, за да запише след колко удара е припаднал. После се обърна към нас и каза спокойно, като че ли ни съобщаваше какво ще има за десерт, че не бива да забравяме какво ще се случи с всяка част на телата ни, която не се държи, както подобава. — Холц прекара ръка по лицето си, за да избърше потта, която бе избила по челото му. — Знаеш ли, че този садист остана член на Дружеството на психиатрите в Германия до смъртта си през 1974 година? Никой не би искал това, което ни бе причинявано, да стане обществено достояние.

Разбираш ли, вината е прекалено голяма. Достатъчно тежко беше за Германия да приеме това, което сторихме с евреите. Но това, което се случи с деца като нас, беше по-страшно. Защото родителите ни, съвестни германци, го допуснаха. Позволяваха на държавните служители да ни отвеждат, в повечето случаи без възражения. Просто приемаха това, което им се казваше — че трябва да ни приберат в името на общественото добро. А после никой не пожела да ни изслуша.

Да си призная, аз самият се постарах да забравя повечето от това, което се случи тогава. Само по този начин можех да продължа да живея. Но белезите съществуват, макар и дълбоко в мен.

Настана продължително мълчание. Накрая младият шкипер пресуши чашата си и попита:

— Защо ми разказвате всичко това?

— Защото съм убеден, че дядо ти не го е сторил. Срещахме се понякога да пием по чаша, и той признаваше, че не ти е разказал нищо. Мисля, че не беше прав. Мисля, че ти имаше право да разбереш какво го е направило такъв, какъвто беше. — Холц протегна ръка и докосна с костеливите си пръсти ръката на мъжа срещу себе си. — Не съм сигурен, но предполагам, че не ти е било лесно да раснеш редом с него. Но искам да разбереш, че ако е бил суров с теб, го е правил за твое добро. Не е искал да се превърнеш в такова момче, каквото е бил той самият, за да не те постигне съдба като неговата.

Хора като мен и дядо ти съзнават с разума си, че нацистите никога няма да се върнат, че никой няма да причини на нашите деца и внуци това, което те причиниха на нас. Но дълбоко в себе си все още тръпнем от ужас, че може би съществуват хора, които биха могли да сторят същото с тези, които обичаме. Тези лекари не се появиха от нищото. Тези чудовища не бяха част само от едно поколение. Разбираш ли, те така и не платиха за това, което бяха вършили. Продължиха живота си като уважавани и добре платени специалисти, изкачваха се до върховете на така наречената си професия, използваха наученото на наш гръб, за да обучават своите наследници. Чудовища все още има, но те се крият. А може би просто не са тук, а другаде. Така че ми се иска да знаеш, че каквото и да ти е причинил, колкото и жестоко да е било то, подбудите му не са били лоши. Искал е да те опази.

Тогава той бе отдръпнал ръката си. Не можеше да понася докосването на сухата старческа кожа до своята. Главата започна да го боли с тъпа болка, която тръгваше от тила и се разпространяваше като стоманени пръсти, стиснали мозъка му. Почувства как познатият мрак се надига у него и поглъща удоволствието от сбогуването с дядо му. Не знаеше как да се справи с това, което току-що бе научил, а физическият контакт с този съсипан стар човек не му помагаше.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Хората от екипажа ме чакат.

Холц се взираше в масата.

— Разбирам — каза той.

По обратния път към града двамата седяха мълчаливи и се взираха в пътя пред себе си. Когато стигнаха покрайнините Холц каза:

— Остави ме тук. Ще взема автобус. Не искам да те отклонявам — той бръкна в джоба си и остави едно листче. — Записал съм ти адреса и телефона си. Ако поискаш да поговорим отново за тези неща, обади ми се.

Холц излезе в падащия мрак и си тръгна, без да се обърне. И двамата знаеха, че никога няма да се видят отново.

Той потърка слепоочията си и се опита да пропъди мрачните мисли, да даде път на възторга, който бе изпитал, когато бутна стареца във водата. Но не успя. Подкара стария форд обратно към доковете. Винаги беше мислил, че за това, което се случва с него, трябва да има някаква причина. Жестокостта, забраната да общува с другите деца, категоричният отказ да му се позволи да продължи с образованието си след началното училище, защото от много ум можел само да си докара неприятности — всичко това трябваше да има основания. Но каквото и да си бе представял, то нямаше нищо общо с действителността. Сега поне знаеше кого да обвинява.