Последно изкушение

Глава 13

На „Вилхелмина Розен“ нямаше много място за безделници винаги имаше какво да се върши. Старият беше установил такъв ред и той нямаше намерение да остава по-назад. Беше ясно, че екипажът го смята за маниак, но на него му беше все едно. Какъв смисъл имаше да си собственик на един от най-красивите кораби по Рейн, ако не го поддържаш в блестящо състояние? Ако не те е грижа, можеш със същия успех да командваш и някоя от онези модерни стоманени кутии, които притежават толкова индивидуалност, колкото и пакет овесени ядки.

Тази вечер целта му беше да възвърне мекия блясък на месинговите части на мостика. Разбира се, напоследък беше прекалено ангажиран с личните си планове, но тази сутрин бе забелязал, че месингът беше потъмнял. Затова бе решил да прекара вечерта в компанията на кутия препарат за лъскане на месинг и един куп парцали — трябваше да пресече проявите на немарливост от корен, за да се превърнат в навик.

Работата беше еднообразна и беше неизбежно мислите му да се отклонят към неща, по-близки до сърцето му. Утре щяха да потеглят обратно по Рейн, към мястото, където бе започнало всичко. Замъкът Хохенщайн се извисяваше на една отвесна скала край реката малко след Бинген. Готическите му прозорци се взираха мрачно надолу, в пропастта, към буйните рейнски води. Със стени от сив камък, страховит като буреносен облак, замъкът беше останка от владенията на някакъв полузабравен средновековен барон разбойник. В продължение на години „Вилхелмина Розен“ сновеше нагоре-надолу по тази отсечка от реката и дядо му, застанал на носа, не бе издал дори с някой неволен поглед встрани какво означаваше за него този замък.

Маже би, ако замъкът се издигаше край някоя по-спокойна част на реката, подчертаното нежелание дори да погледне тази местна забележителност би било своеобразно доказателство, че тя има някакво специално значение за него. Но тук, където Рейн минаваше през тясното ждрело, шкиперите трябваше да съсредоточават цялото си внимание в речните води. Тази отсечка винаги бе представлявала сериозно изпитание за уменията им — с остри завои, скалисти брегове, неочаквани водовъртежи и подводни течения, и дори само заради бързината, с която течеше реката. Напоследък преминаването беше по-лесно, защото междувременно бяха изкопани дълбоки канали и дъното беше прочистено, за да се овладеят капризите на реката. Но все пак някой турист, изминал тази отсечка веднъж в живота си, би имал по-ясен спомен от крайречния пейзаж, отколкото един шкипер, който я изминавате стотици пъти. Затова и упоритото нежелание на дядо му да вдигне поглед към замъка Хохенщайн никога не му бе направило впечатление.

Сега, когато знаеше причината за това нежелание, замъкът бе добил за него дълбока и трайна привлекателност. Дори една вечер, когато бяха пристанали няколко километра по-нагоре по реката, той отиде с колата до него. Беше вече късно, затова не можа да си купи билет за обиколка на замъка, но бе стоял дълго пред каменния, сводест вход с дялана украса, през който преди шестдесет години бе минал дядо му. Възможно ли бе човек да гледа тази мрачна фасада и да не почувства на какви ужаси бяха станали свидетели високите, тесни прозорци? Той имаше чувството, че в камъка са се запечатали виковете и писъците на стотици деца. Болка и ужас се бяха отлагали в самите стени. Достатъчно му беше да ги погледне, за да се изпоти от страх, а спомените за собствените му страдания се възраждаха ясно и осезаемо като в дните, когато му бяха причинявани. Този замък трябваше да бъде изравнен със земята, вместо да го превръщат в туристическа атракция. Той си задаваше въпроса дали някой от екскурзоводите на увеселителните корабчета, които пореха водите в пролома, споменаваше тези подробности от най-новата история, които хвърляха неизличимо петно върху замъка Хохенщайн. Не му се вярваше. Никой не обичаше да си припомня този къс от миналото. Предпочитаха да се преструват, че тези неща не се бяха случвали никога. Затова и никому не се бе наложило да плаща за стореното. Е, сега той щеше да накара копелетата да си платят, това поне беше сигурно. Той продължаваше да търка с месинга, припомняйки се разговора, който бе водил с Хайнрих Холц — всъщност това беше по-скоро монолог.