Последно изкушение

Постепенно успя да възстанови нормалното си дишане и нормалния ритъм на сърдечната си дейност. Изправи се и се замисли дали има смисъл да се опитва да промени отново външния си вид. Свали клина и сложи отново полата, после, нахлупи ниско бейзболната шапка. Защо пък да не опита? Оставаше само да се добере жива и здрава обратно до Стоук Нюингтън. Каза си мрачно, че би трябвало да се справи.

Когато излезе на улицата, не забеляза признаци, че някой я следи. По много заобиколен път стигна до станцията на метрото на Тотнъм Коурт Роуд. Опитваше се да не мисли за многото неща, които все още можеха да се объркат. Сега поне нямаше наркотици в себе си. За парите винаги можеше да намери някакво обяснение. Единственото съмнително притежание, което й оставаше, беше газовият спрей. Когато се убеди, че никой не я наблюдава, го мушна между седалката и стената на вагона. Беше доста безотговорна постъпка, но тя вече не разсъждаваше като Карол Джордан. Мислеше като стопроцентова Жанин Джерълд.

След три четвърти час тя зави по улицата, където бе започнало изпълнението на днешната й задача. Не забеляза нищо нередно. Странно как само за няколко часа нормалното обкръжение бе започнало да й се струва заредено с потенциална опасност. Но сега поне краят наближаваше. Пое си дълбоко дъх и тръгна към вратата на къщата.

Този път на вратата не се появи Гари. Човекът, който й отвори, имаше тяло на състезател по вдигане на тежести. Червеникавата му коса беше ниско остригана, а погледът на изпъкналите му, бледосини очи я стресна.

— Да? Какво искате? — попита той войнствено.

— Търся Гари — отвърна тя. Нервите й отново се опънаха. Той не й приличаше на ченге, но може би това беше нов капан?

Той изду устни и се провикна през рамо.

— Гари, да чакаш някакво гадже?

Откъм стаята, където бе влязла по-рано, долетя приглушено:

— Да, пусни я да влезе.

Масивният мъж отстъпи и отвори широко вратата. Карол не видя нищо смущаващо в антрето, затова потисна съмненията си и влезе. Той се мушна веднага зад нея и хлопна вратата.

Хлопването послужи очевидно като сигнал. Трима мъже се появиха от коридорите, които водеха нанякъде.

— Полиция! Не мърдай! — извика онзи, който бе отворил вратата.

— Какво, по дяволите… — успя да каже тя, преди тримата да връхлетят върху нея. Като я бутаха и блъскаха, те я изтикаха в дневната. Един от тях посегна към чантата й, но тя я стисна здраво, поддържайки ролята на засегната невинност.

— Не ме докосвай! — извика тя.

Блъснаха я на дивана.

— Как се казваш? — попита тежкоатлетът.

— Карен Барстоу — тя каза името, което фигурираше в инструкциите й.

— Така да бъде, Карен. По каква работа търсиш Гари?

Тя се опита да се направи на учудена.