Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
— Откъде знаеш всичко това? — бях изумен.
— Откъде ли? — ухили се Фор. — Ходих там на младини, не ме гледай така и си затвори устата. На Спящата котка е банката на гномите, може би си чувал? Точно заради нея ходих. Вътре така и не успях да вляза, вратите са непревземаеми, но се нагледах достатъчно. Не, никакви зъби-глиги-очища. Не искам да лъжа, такива неща не видях. Всъщност не срещнах никого. Пълна пустош. Мъртви улици, все едно всички са изчезнали. Вятър и странни звуци — да, а и всякакви видения и гадости. Няма да те плаша, ти може нищо такова да не видиш. Но вземи със себе си парче месо и го загърни по-здраво в елфийска дрокра. Този плат е водоустойчив и не пропуска миризми. Ако, да не даде Сагот, се натъкнеш на мъртъвци, с месото ще ги разсееш за няколко минути. И това май е всичко. Просто не вярвай на очите и ушите си, върши си работата и изчезвай, Гарет, изчезвай максимално бързо оттам.
— А за улицата на Маговете?
— Което не знам, не знам. Не съм ходил толкова далеч, хлапе. Впечатленията ми от Човешка и Спяща и така ще ми стигнат до края на живота. На първата повече или по-малко е спокойно, на втората — всякакви ъ-ъ-ъ… неприятности.
Фор не искаше да говори за случилото се по време на посещението му в Закритата територия.
— А защо да не опитам да стигна до Забранената територия по улицата на Покривчиите? Според мен е много по-близо и по-безопасно.
— Знаеш ли, Гарет, има странна статистика. Тези, които са се осмелили да се вмъкнат в Закритата от страната на Покривчиите, никой повече не ги е виждал. Така че струва ли си риска?
Замълчахме.
— Е, какво? Хайде да ти покажа къде ще спиш. Или ако искаш остани тук при мен. Легло има.
— Благодаря, но трябва да довърша нещо в града — станах от масата и взех плаща.
— Още ли ползваш играчки? — Фор кимна към плаща, в който беше увит арбалета.
— Че как иначе? Ползвам.
— Тогава си купи няколко огнени болта от магическия магазин. Може да те спасят от зомбита.
— Задължително.
— Кога смяташ да ходиш?
— Тази нощ.
— Днес? Нали си казал на Арцивус, че ще е след два дни? — изненада се жрецът.
— Какво, не може ли да си променя решението? — измърморих, докато се отправях към вратата. — Ще се видим по-късно, Фор.
— Късмет, хлапе. Много късмет — каза моят стар учител. — А аз ще помисля какво може да се направи с твоя демон.
Вечерта настъпваше, а аз трябваше да стигна до града на Маговете преди да затворят магазините, в противен случай щеше да се наложи да се изправя с голи ръце пред живеещите зад магическата стена.
Глава 8
Прекалено много демони
Арката, където попаднах на „умния“ Вухджааз, ме посрещна в сивия полумрак. Малко се поколебах, преди да мина през нея. Изобщо нямах желание да се срещам с гладния демон, но трябваше да отида и се наложи да си повтарям, че просто няма начин такава вселенска гадост да се случи два пъти на едно и също място. Така че преодолях треперенето в коленете си и като поех дълбоко дъх, направих крачка напред.
Гадостта се случи още на половината път. Отново от стената излетяха лапите на демона и здраво ме сграбчиха за раменете.
— Виж, Вухджааз, може ли… — започнах раздразнено, но виждайки демона, млъкнах.
Това не беше Вухджааз!!! Създанието, което ме беше хванало този път, само смътно напомняше на моя приятел — „умния изсмуквач на мозъка от костите“. Този демон не беше сив, а черен, с малинови петънца. Изглеждаше малко по-малък от Вухджааз, но овчата му глава с огромни рога, глиги и светещи изумрудени очи изобщо не добавяше миловидност или добродушие на демона.
— Здравей — реших да действам по вече изпитания план. Вежливото обръщение към тези твари още на никого не беше навредило. — Аз съм Гарет. А ти?
— Млъкни! — изсъска създанието и повдигайки горна устна, оголи зъби.
Реших да последвам съвета му и млъкнах.
— Къде е той? Да не оглуша?! Къде е той?! — и демонът, в израз на не особено добрите си намерения, ме раздруса. Точно като Вухджааз.
— Кой той? — попитах, като мислено проклех всички демони на Мрака за това, че не могат нормално да кажат какво искат: да млъквам или да отговарям на глупавите им въпроси?