Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
— Вухджааз, естествено! Тази тъпа твар! Само не се прави на много хитър! Няма да повярвам, че не го познаваш, току-що чух, че каза името му!
Май този път нямах толкова късмет. Този демон, за разлика от Вухджааз, съобразяваше доста по-добре.
— Да не съм му бавачка? Откъде да знам къде е Вухджааз?
— Къде трябваше да му предадеш Коня?
— Още не знам.
— Тогава разбери! И Коня ще дадеш на мен, а не на него! Разбра ли?
Какво има за неразбиране? Аз съм много схватлив, особено когато до мен е такова чудовище.
— Ти също ли си останал в този свят? А Вухджааз каза…
— Братлето ми е тъп като празен череп — прекъсна ме демонът, облъхвайки ме с неподражаемия аромат на сметище, на което се разлагат най-малко четиридесет хиляди мъртви котки. — Няма да му позволя да владее цялата власт над демоните. Ти откри ли вече Коня?
— Не.
— Тогава търси по-бързо, иначе ще ти изсмуча мозъка от костите — изглежда това беше тяхна семейна традиция: да изсмукват мозъка от костите на невинните граждани. — Сега ще те пусна, човече, но гледай да не ме измамиш. Конят ми трябва, в противен случай от теб ще останат само няколко костички.
— А ако Вухджааз ме хване преди теб? — запротестирах аз. — Мислиш ли, че той няма да ми вземе Коня?
— Хм-м… — демонът за миг се замисли и изумрудените му очи се замъглиха. — Призови ме по име, когато намериш Коня, и аз ще се появя.
И с тези думи той ме пусна и изчезна в стената.
— Страхотно! — изкрещях аз. — А как ти е името?
— Щдуъйрук, тъпако! — изръмжа създанието, навеждайки се през стената, и отново изчезна.
Щдуъйрук?! Сагот, кой им дава такива имена? Можеш да си изкълчиш езика!
Преживях тази среща много по-спокойно, отколкото предишните. Ето какво значи навика. Излязох от проклетата арка, решавайки: или ще намеря обходен път към жилището на Фор, или ще нощувам под звездите, сега поне беше топло, но за нищо на света повече няма да се пъхам в тази проклета арка.
Кълбото все повече и повече се заплиташе. Както се казва: „Колкото по-дълбоко в Безлюдните земи, толкова по-свирепи огри“. В конкретния случай към „Гарет, похитителите на Коня, доралисците, Вухджааз, Ордена на Валиостр, Ордена на Филанд“ се прибавяше още една страна — Щдуъйрук.
— Има ли още желаещи да се присъединят?
Сега оставаше само да намеря кой е откраднал Коня, а после все някак да се разбера с всички останали. А ако демоните изчакат до края на седмицата, то съвсем ще изчезна от града и нека да си търсят друг глупак тогава. В Храд Спайн няма да ме стигнат. Надявам се.
Вътрешният двор на Катедралата беше пуст, всички енориаши отдавна си бяха отишли по домовете. Отивайки към изхода, аз хвърлих кос поглед към пиедестала на Сагот. Както и очаквах, просякът отдавна беше изчезнал заедно с моето злато.
Дори и в тези неспокойни дни вечер, да не говорим за през нощта, градът на Маговете представляваше много впечатляваща гледка. Широки улици, сгради с помпозна архитектура, всяка сграда приличаше на миниатюрен дворец с ярък керемиден покрив, заострени прозорци и миниатюрни кули. Всяка къщичка, всяко магазинче се опитваше да надмине съседа си по красота и изящност. Беше вечер и фенерите по улиците горяха всеки с различен цвят. Имаше бледо сини, червени, малинови, зелени и оранжеви оттенъци.
Магическите фенери бяха само тук — те горяха всяка нощ, без значение какво се случва в нашия свят. Вълшебните фенери на Авендум, поредното чудо на Валиостр, за което говореха из целия свят, трептяха с разноцветни слънчеви светлини по върховете на високи и изящни метални стълбове. Огънят пламваше сам с настъпването на вечерта и гореше до появата на първите лъчи на слънцето. Колкото и градският съвет да молеше маговете да инсталират такива фенери на всяка улица в града, резултат нямаше. Маговете категорично отказваха по всички възможни начини. Арцивус беше успял да направи така, че магическите фенери да останат прерогатив на града на Маговете и кралския дворец.
Тази вечер улиците на града на Маговете бяха пълни с превъзбудени хора. Ту тук, ту там със скоростта на горски пожар избухваха стихийни напивания. Народът гуляеше. Народът празнуваше. Хората, макар и за малко, се бяха освободили от нощните страхове и мислите за армията на Неназовимия. Всички възхваляваха Ордена и магистър Арцивус.
Както разбрах от дочутите радостни викове и песни, маговете най-накрая бяха успели да прогонят нощните създания от Авендум. И затова сега можеше спокойно да се излиза по улиците през нощта, без страх, че някой ще те изяде.