Прокрадващ се в сенките

— Добре, ето — завъртях една жълтица между пръстите си. — Но първо бих искал да видя лицето ти.

— Няма нищо по-лесно — каза просякът и отметна качулката си.

Най-обикновена физиономия. Лице на четиридесетгодишен човек, обрасло със сива четина, кафяви очи и остър нос. Такива просяци с лопата да ги ринеш. Определено не го познавах.

— Ето ти монетата — хвърлих в чашата тежката жълтица и просякът триумфално се усмихна. — Но имай предвид, че ако съветът ти не струва, ще си взема парите обратно. Е?

— Съветът е следния — каза просякът, издърпвайки отново качулката върху лицето си. — Не стъпвай върху Селена. Пеша върви, Гарет, пеша върви, тогава може и да доживееш до дълбока старост.

— Селена? Каква Селена? И защо да не стъпвам? — не разбрах аз. — Що за гатанка?

Но просякът сякаш си беше глътнал езика.

— Хей, не се шегувам. Или ми върни монетата, или ми кажи откъде ме познаваш и що за глупава гатанка е това?!

— Ъ-ъ-ъ-ъ-х-х-х-а. Б-б-б-м-а-а-а-а — измуча просякът и размаха ръце, преструвайки се на глухоням идиот.

Но от очите ми не убягна, че монетата като с магия изчезна от ръката на скитника някъде под дрехите му.

— Спри да се преструваш! Върни ми парите! — вбесих се аз и пристъпих към мошеника.

— Ей, какво тормозиш блажения? — раздаде се глас зад гърба ми.

Обърнах се и се оказах срещу петима души в оранжево-бели униформи. Стражата на Катедралата.

— Какъв ти блажен, да ме вземе Мрака! Той е истински мошеник! — не можех да повярвам, че толкова елегантно ме изпързаляха.

— Хайде, драги, върви си. Тук към боговете се обръщат, а ти шум вдигаш — опасно се усмихна стоящият малко по-напред от останалите мрачни типове сержант на стражата. — В противен случай ще трябва да те изхвърлим от това богоугодно място.

— М-а-а-а-х-н-и-и — подкрепи го „глухонемият“ и отчаяно закима с глава.

Та те всички тук са комбина! Безполезно беше да споря, само щях да си създам сума ти проблеми и в крайна сметка нямаше да стигна до мястото, закъдето бях тръгнал.

— Е, добре, май се припознах — колкото се може по-безразлично свих рамене, макар че вътрешно кипях от гняв, и се отдалечих от просяка и стражата по едва видимата пътечка.

Изпързаляха ме перфектно и елегантно, хванах се като някой селянин-провинциалист в класически капан, практикуван откак свят светува. Е, Сагот да е с тях! Няма да обеднея. Само че откъде този проклет просяк знаеше името ми? И чии са машинациите този път?

Пътечката се виеше между зелени градинки, цветя и лехи. Няколко пъти се срещах с жреци, тръгнали по техните си дела, но те не ми обръщаха никакво внимание, сякаш беше най-нормално посетителите да обикалят из вътрешната територия на Катедралата. Типична небрежност и безхаберие. Щом е тук, значи може. Пътечката изви наляво, заобикаляйки леха с бледосини цветчета, обърнали всичките си листенца към топлото слънце, и ме отведе към масивно здание, изградено от огромни сиви блокове, с простираща се по цялата му дължина слабо осветена арка, водеща към дома на единствения ми приятел в този свят. Влязох в прохладния тунел. Изплашените от слънцето сенки се бяха отдръпнали към сивите, похабени от времето стени, а прохладата след жаркия слънчев ден ме изпълни с несравнимо блаженство. Ехото от стъпките ми отекваше в ниските сводове на арката. Почти я бях преминал, бях на една ръка разстояние от края й, когато една позната до болка ръка ме сграбчи за ризата и ме вдигна над земята.