Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
Аз само се усмихнах. Естествено, нямах намерение да се обиждам на предприемчивия Арцивус, присвоил за Ордена цялата слава на победител на демоните. На мен лично тази слава не ми трябваше. Просто доста ме досмеша от тази постъпка, по-прилягаща на разтропани търговци, а не на магистъра на надутия и важен Орден. Зачудих се колко ли още такива „победни случаи“ си е приписал Ордена, укрепвайки по този начин положението си? Както и да е, не е моя работа.
Широката улица Искра тънеше в магически картини. Всеки магазин считаше за свой дълг да надмине съседния по брой магически илюзии и да привлече към себе си потенциалните купувачи. Над един от магазините се появиха ярки огнени букви, превърнаха се в ято илюзорни гълъби, които изпляскаха с криле и отлетяха във вечерното небе, докато се превърнат в малка бяла точка, после се спуснаха на покрива на магазина и отново се превърнаха в букви. Минувачите не обръщаха никакво внимание на тези чудеса. На улица Искра, където се намираха магическите магазини в Авендум, можеха да се видят и много други неща. Чудесата и илюзиите тук с лопата да ги ринеш. Можеше цяла година да гледаш с отворена уста как илюзорна мълния унищожава илюзорен огр. Да се зяпа, разбира се, може, ей оня недодялан селянин, явно дошъл от южните части на кралството, точно това и правеше. А в това време вездесъщите джебчии се опитваха да му откраднат полупразната и тънка кесия. Странно, станали са по-нагли от всякога. Маговете обикновено не допускаха в тяхната част на града да стават такива дребни и не особено приятни произшествия. Джебчиите бяха преследвани безмилостно, понякога дори и с помощта на отслабени атакуващи заклинания. Но крадците в Авендум знаеха кога може и кога — не. И точно сега можеше. Всички празнуваха изгонването на демоните и в момента на Ордена не му беше до тях.
Естествено, техни магичества не продаваха в магическите магазини, за това си имаше търговци, ученици на магове или някой друг. Маговете само създаваха стоки или предоставяха магически услуги. А и с това си изкарваха прехраната само вълшебници от нисшите степени, преди да станат пълноправни магове на Ордена.
Преминавайки през поредната илюзия на дракон, аз пристъпих към най-обикновен магазин. Тук нямаше нито ярки огнени дъждове, нито ужасни чудовища, нито вълшебници в блестящи сребърни мантии. Уютното едноетажно заведение нямаше дори табела. Този магазин нямаше нужда от безвкусни подкани към наивни клиенти, които не знаят какво да си правят парите. Тук всичко беше сериозно. Започвайки от навъсения продавач, изобилието от стоки и умопомрачителните цени. Наистина умопомрачителни.
Но знаещите идваха именно тук, в малкия скромен магазин, а не в преливащите от магически дрънкулки и зрелищни ефекти магазини по улица Искра.
Бутнах вратата и влязох в ярко осветения от два малки вълшебни фенера магазин. Камбанката на вратата весело звънна. Много посетители биха се изненадали от пълната липса на стоки. В голямата стая имаше само маса със столове и проход към вътрешността на магазина. На този, който идваше тук, собственикът сам подбираше и изваждаше нужните стоки от склада, разположен някъде навътре.
— Кого домъкна Мрака? — раздаде се нисък и не особено любезен глас, сякаш пчела зажужа над поле с детелини. — Затваряме, махайте се!
От полутъмното вътрешно помещение на магазина излезе дребен здравеняк. Ако застанех до него, щеше да ми е до гърдите. Обикновено джудже, нищо повече. Както и при всички други джуджета, той имаше огромно чело, дълбоко хлътнали черни очи и изпъкнала напред масивна долна челюст. Здраво бъчвообразно тяло, силни мускулести ръце. И непоносим характер. Много жители от вътрешността кой знае защо бъркаха джуджета и гноми. Считаха, че и едните, и другите си приличат като две капки иселинска вода. Е, какво да очакваш от някакви си селяни, които не виждат нищо друго освен ралото? Джуджетата се различаваха от своите братя гномите, които на външен вид бяха по-дребни и хилави, а също така носеха нещо, което никое джудже не би носило дори и под заплаха от смърт — брада.
— Добър вечер, майстор Хонхел — казах аз.
— А-а-а — проточи джуджето и изтри огромните си ръце в кожената престилка. — Майстор Гарет. Добра да е, добра да е. А аз вече се канех да ви изхвърля от магазина. Отдавна не сте идвали. Как е зрението?
— Прекрасно — Хонхел питаше за моето нощно зрение, което усилих с помощта на еликсир, купен от магазина му преди половин година.