Прокрадващ се в сенките

— Стъкленици? А рунна магия не искате ли? Тъкмо ми докараха от Исилия много интересни свитъци.

— А, не, никаква рунна магия — след оня злополучен свитък, увесил ми на врата Вухджааз и Шдуъйрук, за вечни времена загубих доверие в рунната магия.

Гномът вдигна вежди:

— Какви заклинания тогава?

— А вие какви имате, майстор Хонхел?

— Зависи от какво стъкло искате да са магическите стъкленици.

— От вълшебното.

Вълшебното стъкло за стъклениците беше създадено от магове и не можеше да се счупи без този, в когото се намираше в момента, изрично да го пожелае. Това означаваше, че можех спокойно да скачам с железни обувки върху стъклениците с магически заклинания и стъклото ще остане здраво, докато подсъзнателно не пожелая то да се счупи и заклинанието да сработи. Вълшебното стъкло беше идеалният начин да се предпазиш от това флакона с магическата отвара неочаквано да се счупи, ако, например, паднеш по корем и го притиснеш с цялата си тежест. Няма да ви връхлети пожар или буря, няма да ви разкъсат на хиляди мънички изненадани парченца. Затова заклинанията в стъкленици от вълшебно стъкло струваха в пъти повече, отколкото тези в обикновени стъклени флакони.

— Да видим какво имаме тук — промърмори Хонхел, закрепвайки на червения си нос очила със стъкла от планински кристал. — Между другото, простете за болезненото любопитство, но как смятате да платите?

Естествено, този въпрос не дава мир и покой на джуджетата от хиляди години.

— В брой — процедих през зъби и измъкнах огромна торба, тежаща повече от алебарда на страж.

— Двеста жълтици тежат много, а и доста място заемат. Ето тук са двеста.

Джуджето дори не погледна към парите и това, трябва да отбележа, беше рядък случай.

— Майстор Гарет, познавам ви отдавна, вие сте добър клиент, не отричам, но дори на вас няма да дам на кредит. А това, което избрахте до тук, вече клони към петстотин. Не стигат, съгласете се.

Е, с тези петстотин малко се изхвърли, вдигна цената с около петдесетина жълтици, ако не и повече. Но което си беше истина, беше — не стигаха.

— Не стигат — съгласих се аз.

Да споря с джудже? На това бяха способни само гноми и дракони.

— Ще ви бъде платено, майстор Хонхел.

— Позволете ми за любопитството, но кой ще ми плати, ако вие, майстор Гарет, изведнъж не се върнете от опасната си разходка? — ехидно ме попита джуджето и се облегна назад в стола.

— Той ще плати — аз небрежно побутнах пръстена към джуджето.

Хонхел предпазливо го пое с лявата си ръка, вдигна го към очите си и внимателно го разгледа.

— Просто отидете в двореца и кажете, че е от мен. А и едновременно с това ще върнете пръстена.

— Хм, хм. Добре, за първи път давам на кредит, но на пръстен с герба на краля може да се вярва — джуджето грижливо прибра златния пръстен във вътрешния джоб на жилетката си. — Е, на какво се спряхме, уважаеми? А! На заклинанията. Хайде да видим какво може да предложи бедният продавач.