Английското момиче

Като се изправи, той се приближи предпазливо до Алон и Сиймор — като човек, пресичащ палубата на яхта в бурно море. Телевизионните камери не показваха правдиво Ланкастър. Той беше по-висок, отколкото Габриел си бе представял, и въпреки напрежението в момента, изглеждаше много по-добре.

— Аз съм Джонатан Ланкастър — каза той малко нелепо, когато голямата му длан обгърна тази на Алон. — Крайно време беше да се срещнем. Макар че ми се иска обстоятелствата да бяха различни.

— И на мен, господин премиер.

Намерението на Габриел бе думите му да изразят съпричастност, но по присвитите очи на Ланкастър си пролича, че той ги бе възприел като осъждане на неговото поведение. Джонатан бързо пусна ръката му и след това посочи към другите двама мъже в стаята.

— Предполагам, че знаете кои са тези господа — каза министър-председателят, възвърнал самообладанието си.

— Този, който протри дупка в килима ми, е моят прессекретар Саймън. А онзи там е Джеръми Фалън. Джеръми е моят мозък, ако се вярва на това, което пишат по вестниците.

Саймън Хюит спря да крачи колкото да кимне неопределено към Габриел. По риза, с навити до лактите ръкави и разхлабена вратовръзка, той приличаше на репортер с изтичащ краен срок, който не разполага с никакви факти. Джеръми Фалън, все още на поста си пред прозореца, бе с изрядно закопчано сако и стегната вратовръзка. За него бяха писали, че се вижда като премиер до мига, в който се погледне в огледалото. С неговата хлътнала брадичка, провиснала коса и жълтеникава кожа той бе по-подходящ за отвъдния свят на политиката.

Остана непредставен единствено мобилният телефон. Без да каже дума, Габриел го взе от масичката за кафе и провери регистъра на входящите обаждания. Той показа, че е звъняно само веднъж — обаждане, което е било направено, докато Алон и Келър са били на фериботния терминал в Марсилия.