Английското момиче
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриель Аллон #13
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1402-9
- Переводчик: Иван Димитров Атанасов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Английското момиче». Краткое содержание книги:
Маделин Харт изчезва безследно по време на лятната си почивка. Скоро след това прессекретарят на министър-председателя получава плик. В него има бележка, която гласи: Имате седем дни, иначе момичето ще умре. Опасявайки се, че евентуален скандал ще компрометира кариерата му, Ланкастър решава да уреди въпроса дискретно. А затова му е необходим опитен и доверен човек — Габриел Алон. Тайният агент се заема с поредната рискована мисия. На карта е заложена не само репутацията на английския премиер, но и животът на Маделин и този на Алон.
Най-сетне стигнаха до антрето. То бе единственото място във вилата, което все още имаше някаква прилика с фотографиите, които Габриел бе видял в офиса на агенцията „Недвижими имоти в Люберон“. Масивната дървена врата с железни пулове. Малката декоративна масичка. Стълбището от варовик с две крила, едното от които водеше до втория етаж на къщата, а другото — към сутерена. И двете тънеха в пълен мрак.
Келър зае позиция между двете крила, а Алон извади от джоба си миниатюрно електрическо фенерче. Без да го включва, той заслиза слепешката в мрака, бавно, едно стъпало, второ стъпало, трето стъпало, четвърто. Беше стигнал някъде по средата, когато чу шум отгоре — стъпки, приглушени и бързи. После се чуха два глухи пукота — звукът от „Хеклер и Кох“ 45. калибър със заглушител, стрелял два пъти в бърза последователност.
Някой беше слязъл по стълбите.
Някой се беше натъкнал на мъжа, който бе постигнал най-високия общ резултат, регистриран някога в „къщата за елиминиране на потенциална заплаха“ в Херефорд.
Някой бе умрял.
Габриел включи фенерчето и се втурна надолу по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.
В сутерена имаше настлано с плочки фоайе, към което гледаха вратите, разположени на три от стените. Килерът на собственика бе отляво. Под лъча на фенерчето катинарът му блестеше, което подсказваше, че не е бил дълго там. Габриел свали раницата от гърба си, извади ножицата за арматура и стисна скобата с челюстите ѝ. Бяха нужни само няколко килограма натиск — и катинарът издрънча на пода. Той дръпна резето и отвори вратата. Незабавно го блъсна тежка миризма, от която му се повдигна. Миризмата на човешко същество, държано в плен. Той обходи вътрешността с лъча на фенерчето си. Легло, белезници, качулка, кофа за тоалетна, превръзка за заглушаване на писъците.
Но Маделин я нямаше.
На горния етаж прозвучаха още два приглушени пукота от пистолета на Келър.
След това още два.
Първото тяло бе в антрето, в основата на стълбите, водещи към втория етаж. То бе на един от пазачите, който не си бе показвал лицето извън вилата. Сега, благодарение на двата 45-калиброви куршума с кух връх, от него не бе останало почти нищо. Същото се отнасяше и за Рене Бросар, който бе проснат до него, с пистолет в безжизнената си ръка. Жената бе на площадката на втория етаж. Келър не бе искал да я застреля, но не бе имал друг избор: тя бе насочила пистолет към него и бе показала всички признаци, че възнамерява да стреля. Той все пак бе пощадил лицето ѝ, като бе стрелял два пъти в горната част на торса. В резултат на това тя бе единствената жива от тримата. Габриел коленичи до нея и хвана ръката ѝ. Тя вече беше хладна.
— Ще умра ли? — попита жената.
— Не — отвърна той, като стисна леко ръката ѝ. — Няма да умрете.
— Помогнете ми — каза тя. — Моля ви, помогнете ми.
— Ще го направя — отговори Алон. — Но и вие трябва да ми помогнете. Трябва да ми кажете къде мога да намеря девойката.
— Тя не е тук.
— Къде е?
Устните ѝ се размърдаха в опит да оформят думите, но не можаха.
— Къде е тя? — повтори Габриел.
— Кълна се, че не знам. — Жената потрепери. Очите ѝ взеха да губят фокус. — Моля ви — прошепна тя, — трябва да ми помогнете.
— Кога за последно беше тук?
— Допреди два дни. Не, три.
— Кой ден беше?
— Не мога да си спомня. Моля ви, моля ви, трябва да…
— Кога беше това, преди или след като с Бросар ходихте до Екс ан Прованс?
— Откъде знаете, че ходихме до Екс?
— Отговорете ми — настоя Алон, като отново стисна ръката ѝ. — Кога беше: преди или след това?
— Беше онази нощ.
— Кой я отведе?
— Пол.
— Само Пол?
— Да.
— Къде я заведе?
— В друга тайна квартира.
— Така ли я нарече? Тайна квартира?
— Да.
— Къде е тя?
— Не знам.
— Кажете ми — повтори Габриел.
— Пол никога не ни е казвал къде е тя. Нарича го оперативна сигурност.
— Това ли бяха точните му думи? Оперативна сигурност?
Тя кимна утвърдително.
— Колко тайни квартири има?
— Не знам.
— Две? Три?
— Пол никога не ни е казвал.
— Колко време беше тя тук?
— От самото начало — отвърна жената.
И след това издъхна.
Те положиха четирите трупа на пода в килера и ги покриха с чисти бели чаршафи. Нямаше какво да се направи с кръвта в къщата, но Габриел бързо изми с маркуч каменната настилка в градината, за да заличи повърхностно следите от случилото се там. Той пресметна, че разполагат поне с четиридесет и осем часа; след това жената от „Недвижими имоти в Люберон“ щеше да дойде, за да вземе ключовете от заминаващите клиенти и да проконтролира почистването. След като откриеше кръвта, тя веднага щеше да се обади на жандармеристите, които, от своя страна, щяха да открият четирите тела в килера на собственика — помещение, което е било изпразнено от съдържанието си и е било превърнато в килия за отвлечена жертва. „Четиридесет и осем часа — помисли си Габриел. — Може би малко повече, но съвсем малко.“