Аз съм пратеникът

В ухото ми свири комар и съм почти благодарен за компанията му, дори се изкушавам да започна да му пригласям.

Тъмно е, лицето ми е в кръв и комарът може да кацне и да пие, без да се налага да ме хапе. Може да коленичи и да лочи кръвта от дясната ми буза и устните.

Ставам от леглото. Подът е хладен, наслада за ходилата ми. Чаршафите ми са подгизнали. Облягам се на стената в коридора. Вадичка пот достига глезена ми и се стича по ходилото.

Не се чувствам зле.

Дори правя опит да се засмея. Поглеждам часовника, влизам в банята и си вземам студен душ. Ледената вода подпалва раните и синините ми, но усещането е приятно. Почти четири сутринта е и вече не се боя. Нахлузвам чифт стари джинси и отивам до леглото да търся двете аса. Отварям чекмеджето и вземам картите. Жълтата светлина в стаята стои с мен, докато щастливо разглеждам картите. Мисля си с вълнение за Мила и за "Едгар Стрийт" и се надявам животът на Софи да е прекрасен. Смея се при мисълта за отец О’Райли, "Хенри Стрийт” и "Деня на свещеника". После е Анджи Карузо, за която ми се иска да можех да сторя повече. И онези копелета, братята Роуз.

Каква ще е следващата карта, чудя се.

Вероятно ще е купа.

Чакам.

Дневната светлина и следващото асо.

Този път искам да стане бързо. J

Искам картата веднага. Без недомлъвки. Без гатанки. Само ми | дайте адресите. Дайте ми имената и да потеглям. Това искам. ?

Притеснявам се единствено, че всеки път, когато съм искал ! нещо да стане по определен начин, то е ставало по друг, така че да" ме сблъска с неизвестното. Искам Кийт и Дарил отново да влязат през тази врата. Искам да ми донесат следващата карта и да ругаят , Портиер, че смърди и има бълхи. Дори съм оставил вратата отключена, за да влязат културно.

Но знам, че няма да дойдат.

Намирам си книгата и се запътвам към хола. Вземам асата с мен и ги държа, докато чета.

Когато отново се будя, лежа на пода, а двете карти са до лявата ми ръка. Вече е към десет, горещо е и някой блъска по вратата.

Те са, мисля си.

- Кийт! - виквам и се изправям на колене. - Дарил! Вие ли сте?

- Какъв е пък тоя Кийт?

Поглеждам нагоре и виждам Марв да стърчи над мен. Разтърквам очи.

- Какво правиш тук? - питам го.

- Така ли се говори с приятел?

Сега вижда добре лицето и ребрата ми, целите черно-жълти. Боже! Усещам го как се въздържа да го изрече. Отговаря не на въпроса ми, а на друг въпрос, който не съм задавал. Типичният влудяващ навик на Марв. Вместо да ми каже какво прави тук, той ми разправя как е влязъл.

- Вратата беше отключена и този път Портиер ме пусна.

- Видя ли? Казах ти, че е свестен.

Отивам в кухнята, а Марв тръгва по петите ми. Пита ме как съм.

- Как се нареди така, Ед?