Аз съм пратеникът

Какво пък, трябва да кажа, че съм много доволен от себе си. Имената, издълбани в скалата, са три и аз съм сигурен, че съм изпълнил всичко, което е трябвало.

Вървя край реката с Портиер и се насочвам нагоре по течението, където намерих надписите. На Портиер изкачването му е малко тежичко и аз го поглеждам разочарован:

- Зор беше да стигнеш дотук, нали? Казах ти, че ще е трудно, но кой да ме чуе!

Нищо, ще те почакам тук, отговаря той.

Потупвам го гальовно, както е легнал, и продължавам сам нагоре.

Когато се изкачвам по камъните, усещам как ме изпълва гордост. Страхотно е да се върна тук като победител след цялата несигурност на първото ми идване.

Късен следобед е, но не е горещо. Почти не съм се изпотил, когато погледът ми спира върху имената.

Те са си същите, но след всяко от тях е поставена чавка - явно знак, че съм изпълнил мисията си.

Много съм щастлив да видя първото име.

Томас О’Райли. Голяма чавка.

После Анджи Карузо. Още една чавка.

И...

Какво?

Гледам камъка невярващо. След името Гевин Роуз няма отметка. Стои си там самотно.

Гледам надолу и се почесвам по гръбнака.

"Какво още трябва да направя? - питам се. - Гевин Роуз също си е съвсем наред. " '

Отговорът не би трябвало да е далеч.

Минават няколко дни и ноември е към края си. Коледният мач наближава. Марв постоянно ми се обажда, изнервен от видимата ми липса на интерес.

Идва декември и два дни преди мача още не съм се успокоил заради липсващата отметка срещу името на Гевин Роуз. Връщам се там, но още няма нищо. Надявам се, че онзи, който отговаря за това, просто е закъснял, но няма как да закъснее с три или четири дни. Отговорникът на цялото мероприятие не би допуснал да се случи подобно нещо.

Спя лошо.

Портиер ме изнервя.

След като и в четвъртък не успявам да заспя, отивам до денонощната аптека на другия край на главната улица да си купя нещо за сън. Трябваше да си запазя част от хапчетата за сън, с които почерпих мъжа от ”Едгар Стрийт”.

Когато излизам, виждам на отсрещната страна на улицата група момчета.

Докато вървя към къщи, става ясно, че те ме следят. Спираме на кръстовището и чакаме да светне зелено и тогава чувам гласа на Даниел Роуз:

-Той ли е, Гев?

Опитвам се да се бия с тях, но те са твърде много. Поне шестима. Замъкват ме в една странична улица и ме подреждат горе-долу така, както аз подредих Гевин преди това. Налагат ме с юмруци и ме държат, докато се изреждат всичките. Усещам как кръвта пъпли по лицето ми, а ребрата, краката и коремът ми се покриват със синини. Те се забавляват.