Аз съм пратеникът
- Автор: Зузак Маркус
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 9789546410276
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пратеникът». Краткое содержание книги:
- Добре ли си? - пита тя.
Въздъхвам щастливо и казвам:
- Разбира се. Обичам живота.
През второто полувреме нещата се обръщат и ние отвръщаме на удара. Ричи бележи гол от корнер, после друго от нашите момчета намира вратата. Изравняваме.
Марв също играе добре и дълго време запазваме равен резултат.
Най-сетне Мими започва да се уморява. Когато играта спира заради травма на един от играчите, Марв идва при мен и започва да ме дразни.
- Ей! - сръчква ме той. - Още не си смачкал фасона на оная фльорца.
Светлата му коса стърчи на фъндъци, а в очите му се чете войнственост.
- Виж му габаритите, Марв - възразявам. - По-голям е от Мама Грейп^, да му се не види!
- Коя е Мама Грейп?
- Знаеш я, от онази книга - отстъпвам аз. - И филм направиха по нея. Не помниш ли?
С Джони Деп?
- Както и да е, Ед. Ставай и му дай да се разбере.
Така и правя.
Помагат на един от играчите да напусне игрището. Отивам при Мими. Вперваме очи един в друг. Казвам му:
- Затичай се към мен следващия път, като хванеш топката^.
Отдалечавам се с чувството, че още малко и ще напълня гащите.
Играта продължава и Мими прави точно каквото съм му казал.
Засилва се и се втурва към мен. Неизвестно откъде, но знам, че ще успея. Той се хвърля към топката, аз се изравнявам с него, спускам се напред и само чувам звука. От сблъсъка всичко се разтриса. Тълпата беснее и аз осъзнавам, че все още съм прав, а Мими се е сгромолясал на земята.
Скоро всички ме наобикалят, хвалят ме и така нататък, но изведнъж ми прилошава. Чувствам се ужасно заради това изпълнение, а огромният номер 12 на гърба на Мими ме гледа отчаяно и не помръдва.
- Жив ли е? - пита някой.
- На кого му пука? - отговаря друг.
Започвам да повръщам.
Бавно излизам от игрището, докато останалите се разправят как да се отърват от Мими и да продължат играта. Чувам някой да казва:
- Донесете носилката.
- Нямаме носилка, а и виж колко е огромен. Прекалено е едър. Ще ни трябва кран. Или багер.
Предложенията валят едно след друго. Това са хора, които охотно се гаврят с другите. Наречете го както искате. Размери, тегло, воня. Всичко става повод за подигравки, дори и да лежиш размазан на земята. Последно чувам големият Мърв да казва:
- Това е най-доброто запушване на нечия уста, което съм виждал от доста време насам.
Очевидно се наслаждава на фразата, която е измъдрил, а и другите играчи са съгласни с него.
Продължавам да вървя. Все още се чувствам отвратително. Виновен. За мен играта приключва.
Играта приключва, но нещо друго започва.
Отивам до дървото, а Портиер го няма. Отново ме сграбчва познатият страх.
2.♠ Двайсет долара за кучето и картата ♠
Въртя се като обезумял и се опитвам да намеря кучето си и онова хлапе.
Оттатък полето има река и решавам да започна оттам. Тичам толкова бързо, колкото ми позволява състоянието, забравил напълно мача. С периферното си зрение забелязвам русо момиче, което се приближава към мен.
- Портиер е изчезнал - казвам на Одри и осъзнавам колко много обичам това куче.
Тя тича с мен известно време, после сменя посоката.
При реката ги няма.
Връщам се към игрището. Мачът продължава, чувам тълпата някъде далеч в най-затънтения край на съзнанието си.
- Откри ли нещо? - пита Одри. Била е по-надолу по реката.
- Не.
Спираме.
Тишина.
Така е най-добре. Обръщам се към дървото, където съм оставил Портиер в началото, и го виждам отново там заедно с хлапето. То държи кутия с безалкохолно и захарна пръчка и с него има още някой.
Този някой също ме вижда.
Това е млада жена, която забелязва втренчения ми поглед, бързо коленичи и хваща хлапето. Дава му нещо, говори му и бързо се отдалечава в обратната посока.
- Това е следващата карта - казвам на Одри и хуквам. Тичам по-бързо от всякога.
Стигам до кучето и момчето и виждам, че съм бил прав. Хлапето държи карта за игра, но засега не мога да й видя боята. Подгонвам младата жена, която вече се е смесила с тълпата, но не спирам, защото съм сигурен. Абсолютно съм убеден, че тя поне знае кой стои зад всичко това.
Но вече е изчезнала.
Заставам до страничната линия, останал без дъх.
Бих могъл да продължа да я търся, но няма смисъл. Няма я и трябва да се върна при картата. Детето може и да я къса в момента като едното нищо.
За щастие, когато отивам при него, то още я държи. Здраво. Като че ли няма да ми я даде без бой. Оказва се, че съм прав.
- He - казва то.