Аз съм пратеникът

Имам адреса им.

Имам телефона им и съм готов.

През първите дни от следващата седмица съм дневна смяна и ходя там всяка свободна вечер. И всеки път те само се карат. До бой не се стига и се прибирам у дома разочарован. По пътя се оглеждам за телефонна кабина близо до къщата им и откривам една през няколко пресечки. Следващите две нощи съм на работа, което всъщност не е лошо. Те са се били жестоко съвсем наскоро и сигурно ще им трябват още няколко дни да узреят за следващата схватка. Онова, което ми е нужно, е Гевин отново да излезе навън. Работата ми не е от най-приятните.

В неделя вечер го дочаквам.

Там съм от близо два часа, когато къщата се разтърсва и Гевин отново изхвърча на улицата.

Отива на същото място и пак сяда в канавката.

А аз пак отивам при него.

Сянката ми още не го е докоснала, когато казва:

- Пак ли ти!

Но дори не успява да ме види. Аз посягам и го сграбчвам за яката.

Сякаш не съм аз, а се наблюдавам някъде отстрани.

Виждам се как завличам Гевин Роуз в храстите и го събарям в тревата, сред калта и нападалите клони.

Юмруците ми блъскат по лицето му и пробиват дупка в корема му. Момчето плаче и се моли. Гласът му трепери.

- Не ме убивай, не ме убивай...

Виждам очите му и се старая да не срещна погледа му. Стоварвам юмрук върху носа му, за да му попреча да ме гледа. Вече е смазан, но аз не спирам. Трябва да съм сигурен, че няма да помръдне, когато свърша с него.

Надушвам страха му.

Той струи от него.

Надига се и се набива в носа ми. Разбирам, че всичко това може да се обърне срещу мен по най-ужасен начин, но нямам избор.

Сега е моментът да кажа, че преди ”Едгар Стрийт” никога не съм вдигал ръка на човек. Доста е гадно, особено когато имаш насреща си хлапе, което не може да се защити. Това обаче не трябва да ме откаже. Като обезумял продължавам да нанасям удари по тялото и лицето му. Тъмно е и надигащият се вятър шумоли в храстите.

Никой не може да му помогне.

Освен мен.

И как ще го направя?

Нанасям му последен ритник, за да съм сигурен, че няма да мръдне поне още петдесет минути. Изправям се запъхтян. Гевин Роуз не е в състояние да си тръгне.

Ръцете ми са окървавени, когато бързо излизам от храстите и тръгвам по улицата. Докато минавам покрай къщата на Роуз, чувам телевизора да работи.

Завивам зад ъгъла и виждам телефонната кабина, но тук се сблъсквам със сериозен проблем - заета е.

- Хич не ме е грижа какво казва тя - боботи огромна тийнейджърка с обица на пъпа. - Аз нямам нищо общо с тая работа...

Не мога да се сдържам.

Махай се оттам, тъпа кучко, мисля си. Но тя е поела дъх и не млъква.

Една минута, решавам. Давам й една минута и я почвам.