Безбожникът [bg]

Унесът на Рабин беше рязко прекъснат от дрезгавия смях на един от пазачите. Той се изправи и прогони една досадна оса. Наля в глинената купа малко от разреденото с вода вино и отпи от него. Може би трябваше да се види отново с Аристандър? Но ако веднъж съобщеше това име, ако предадеше господарите си в Персеполис, нямаше да има връщане — нито пък жена, деца и разходки из сенчестата градина.

— Рабин!

Писарят се стресна. Подскочи и тръгна към вратата, после се загледа през железните решетки — коридорът беше празен.

— Рабин!

Обърна се. Някой го викаше през малкия отвор високо в стената. Рабин се изненада. Обикновено дворът от тази страна беше празен, там оставяха каруците и дървения материал.

— Рабин, там ли си?

Писарят прехапа устни. Който и да беше отвън, можеше с лекота да намери килията му, минавайки като куче от един отвор на друг и да прецени дали има някой вътре просто по миризмата. Тъмничарите на коменданта бяха постъпвали по същия начин, когато събуждаха затворниците посред нощ, за да ги плашат.

— Рабин, знам, че си тук. Не се плаши. Ела по-близо.

Рабин прекоси тъмницата и погледна нагоре.

— Кой си ти? — прошепна той, защото знаеше, че гласът му ще отекне под високия каменен свод.

— Твой приятел, Рабин.

— Кентавърът?

— Аз съм твой приятел — повтори гласът. — Не си предал господаря си, нали, Рабин? Помисли за жена си и децата си в Персеполис! Представи си как царските стражи влизат в дома ти.