Безбожникът [bg]

— Това не е възможно — отвърна Дион. — Храмът на Артемида е собственост на града. Той е част от свещените ни традиции — в гласа му се долавяше гняв. — Не може външен човек да се грижи за храма.

— Така си и помислих, че ще кажете — усмихна се насила Александър, макар напрегнатият му глас да издаваше гнева му. — Но аз имам родствена връзка с този храм — в него е била издигната статуя на баща ми.

— Персите ни наредиха да я съборим.

— Ще я издигнете ли отново?

— Времето ще покаже — бързо му отвърна Дион.

— Поръчал съм си портрет — продължи Александър. — На великия художник Апелес. Знаете ли легендата? Как Артемида напуснала храма в Ефес, за да присъства на раждането ми, и понеже останал неохраняван, той изгорял?

Теламон затвори очи. Надяваше се, че никой няма да се присмее на тази басня, но всички присъстващи бяха политици и дори Дион съзнаваше, че е отишъл твърде далеч.

— Искам да почета богинята и моят портрет да бъде поставен в храма. Агис, донесе ли онова, за което те помолих?

Демократът отвори кесията си и му подаде тънък пожълтял свитък папирус.

— Царю — той разпери ръце, — чували сме легендата за твоето раждане, но храмът на Артемида е бил изгорен през онази нощ от един луд, който по-късно бил разпнат на градските стени. Когато го запитали защо го е направил, той написал това признание на старогръцки.

Александър внимателно прегледа свитъка, после го подаде на Теламон.

— Прочети го, лекарю. Какво пише в него?

Теламон преведе:

— „Аз горя, аз съм едновременно Началото и Края на всичко. Дете на безсмъртния и Син на Бога“ — той вдигна очи. — Какво означава това?

— Не знаем — присмехулно му отвърна Дион. — Това е написал лудият. Не виждам никаква връзка — после добави презрително: — с Александър Македонски.

— Ще го задържа известно време — царят нави папируса и го подхвърли на Теламон. — Ще разберем каква истина е скрита в него.