Последният кандидат [bg]

Томас съжали, че се е забавил. Трябваше да избяга, Когато имаше възможност. Изведнъж се озова в плътна тълпа, която бе запречила изхода. Бренда не би могла да си пробие път назад, дори да искаше. Томас бе приклещен под масата и гледаше ужасен как двамата мъже се борят на пода, налагат се и всеки се мъчи да се претърколи върху другия.

Томас осъзнаваше, че единствената заплаха за него е да не пострада в мелето. Той имаше имунитет. Не би могъл да се зарази. Останалите посетители се мъчеха отчаяно да си пробият път навън. И съвсем обяснимо, имаше големи шансове някои от тях да станат жертви на заразата. Но докато можеше да стои встрани от блъсканицата, за него нямаше опасност.

Някой затропа по витрината и Когато се обърна, Томас видя, че Бренда е при Миньо и Хорхе на тротоара пред кафенето. Тя му махаше трескаво да излезе навън. Но Томас искаше да види какво ще стане.

Най-сетне униформеният притисна болния мъж към пода.

— Престани да упорстваш! — извика му той със същия металически глас. — Те вече идват.

Заразеният мъж внезапно се отпусна и избухна в хлипания. Едва сега Томас осъзна, че кафенето се е опразнило и той е единственият, освен двамата герои на сценката. В помещението се възцари зловеща тишина.

Униформеният погледна към него.

— Хлапе, защо си още тук — да не искаш да умреш? — Без да чака отговор той продължи: — Щом ти е толкова интересно да гледаш, поне ми помогни. Намери ми пистолета. — И насочи отново вниманието си към поваления мъж.

Томас имаше чувството, че сънува. Беше виждал доста сцени на насилие, но тази бе различна. Отиде да потърси пистолета към касата, накъдето се бе плъзнал.

— Аз съм… имам имунитет — рече той, като се запъваше. Коленичи, пъхна ръка под щанда и напипа хладния метал. Извади пистолета и се върна при униформения.

Мъжът не му благодари. Той взе пистолета, скочи на крака и го насочи към лицето на заразения.

— Напоследък взе да се случва все по-често. Навсякъде се натъкваме на хора, които са привикнали към блаженството.

— Това значи било блаженството — промърмори Томас.

— Ти знаеше ли? — попита униформеният.

— Ами, той се държеше странно още откакто влязох.

— И не каза нищо? — кожата около маската на мъжа бе придобила цвета на ризата му. — Какво ти има бе, момче?

Томас се стресна от внезапното избухване на човека с червената риза.

— Аз… съжалявам. Наистина не знаех какво става.

Заразеният се бе свил на топка на пода и продължаваше да плаче. Човекът с червената риза се отдръпна от него и втренчи поглед в Томас.

— Не си знаел? Що за… Ти откъде си?

Сега вече Томас ужасно съжаляваше, че не е избягал.

— Аз… името ми е Томас. Не съм никой. Аз просто… — Той търсеше отчаяно някакво обяснение. — Не съм от града. Съжалявам.

Униформеният извърна пистолета към него.