Последният кандидат [bg]

Томас, Миньо и Бренда седнаха на една маса в дъното, а Хорхе отиде да вземе храна и напитки. Вниманието на Томас бе привлечено от един около четирийсетгодишен мъж, седнал на съседната маса, пред витрината, от която се виждаше улицата. Не беше докоснал кафето си, откакто Томас и приятелите му пристигнаха, и от чашата вече не се вдигаше пара. Седеше прегърбен, опрял лакти на коленете, втренчил поглед в някаква точка в другия край на заведението.

Имаше нещо обезпокоително в лицето му. Очите му почти плуваха в орбитите, ала същевременно в тях се долавяше намек за наслаждение. Когато Томас сподели наблюдението си с Бренда, тя прошепна, че човекът вероятно е пристрастен към блаженството и ако го заловят, ще го тикнат в затвора. Томас можеше само да се надява, че мъжът ще си тръгне скоро.

Хорхе се върна със сандвичи и димящи чаши кафе, след което четиримата се заеха да утоляват глада си. Томас знаеше, че всеки от тях си дава сметка колко рисковано е положението им, но се радваше на възможността да си отдъхнат поне за кратко.

Довършиха закуската и се готвеха да си вървят, но Бренда остана на стола.

— Момчета, ще ме почакате ли няколко минути отвън? — попита тя. Стана очевидно, че имаше предвид Хорхе и Миньо.

— Моля? — настръхна Миньо. — Пак ли тайни?

— Не. Нищо подобно. Обещавам. Просто ми трябва съвсем малко време. Искам да кажа нещо на Томас.

Томас бе изненадан, но и изпълнен с любопитство. Той седна отново.

— Вървете — рече на Миньо и Хорхе. — Няма да скрия нищо от вас. И тя го знае.

Миньо изръмжа недоволно, ала все пак последва Хорхе. Двамата излязоха на тротоара. Миньо се ухили през витрината на Томас, но си личеше, че не е доволен. Томас му махна и погледна въпросително Бренда.

— Е? Какво искаш да ми кажеш? — попита той.

— Наясно съм, че трябва да бързаме, и затова ще бъда пределно кратка. Нямахме време да останем насаме, а исках да знаеш, че това, което стана в Обгорените земи, не беше само игра. Бях там по работа, отидох да помогна да се изпълни замисълът, но наистина се привързах към теб и това ме промени. Има още няколко неща, които заслужаваш да знаеш. За мен, за председателя Пейдж и за…

Томас вдигна ръка да я прегърне.

— Моля те, спри.

Тя се дръпна назад и на лицето й се изписа изненада.

— Защо? Какво има?

— Не искам да знам нищо. Сега ме интересува само какво ще направим оттук нататък. И нищо друго. Не желая да слушам нито за моето минало, нито за ЗЛО. Време е да вървим.

— Но…

— Не, Бренда. Говоря сериозно. Имаме цел, затова сме тук и трябва да се съсредоточим върху нея. Край на приказките.

Тя задържа погледа му, сетне сведе глава.

— Тогава ще ти кажа само, че си тръгнал в правилната посока. И че вършиш каквото трябва. И ще продължавам да ти помагам — доколкото мога.

Томас се надяваше, че не я е обидил, но държеше на думите си. Време беше да вървят, макар че тя очевидно едва се сдържаше да не сподели нещо. Докато я разглеждаше, погледът му случайно се спря на мъжа на съседната маса. Беше извадил от джоба си нещо, което Томас не можеше да види, и го притискаше към сгъвката на дясната си ръка. После затвори за миг очи, премигна бавно и Когато ги отвори, изглеждаше още по-замаян. Главата му бавно се отпусна назад и се опря на витрината.