Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

Хюго и госпожица Порша се хванаха за ръце и изглеждаха леко замаяни и много щастливи. Казаха ми довиждане, като продължаваха да се гледат в очите, и си тръгнаха от „Аполо“. Изглеждаха толкова привлечени един от друг, колкото блондинката и червенокосата на първата им среща у Хюго. А аз отново бях сама и си мислех за уравненията на движението, които ни тласкат далеч един от друг и отново ни събират заедно.

Огледах се наоколо и видях всички тези хора, които вървяха из „Аполо“ с книги в ръце, разглеждаха канцеларските материали и списанията, докато песента на Нина Симон се носеше леко от колонките над нас. „Искам малко захар в чашата си. Искам малко сладост за душата си[29].“

Седях на малко столче близо до литературните списания, където бях сигурна, че ще остана сама. Докато Нина пееше, аз разглеждах и си спомних списанието от студентските си години. Не пишех за него, но поддържах сайта, което си беше голяма работа по онова време. Всеки семестър излизаше нов брой и всички студенти, които работеха в него, поглъщаха историите с имена като „Ръкавицата на Венера“, „Мандрагора“ и „Червената река“. Това бяха истории, които четяхме с приятели на маса в „Уофъл Хаус“ в два сутринта, докато ядяхме задушени картофени кюфтенца и си сипвахме в кафето бърбън от манерка. Пресегнах се и извадих една купчинка списания от рафта, почетох малко, избрах си три, въпреки че всяко от тях струваше повече от надницата ми за един час работа. Само докато ги държах в ръце, усетих, че се възражда една моя версия, която бях забравила.

Отвори се пропаст дълбоко в мен. Хенри и Катрин ми липсваха. Липсваше ми книгата. Липсваха ми техните бележки. Имах ги всичките на снимки в сайта, но не беше същото. Липсваше ми да прокарвам пръсти по мастилените букви на страниците. Липсваше ми докосването до същите страници, до които се бяха докосвали и те. Мисълта, че книгата е в нечии чужди ръце, ми беше омразна, и ме болеше, че най-вероятно никога повече нямаше да я видя.

— Не е ли незаконно да си тук? — погледнах нагоре и видях Раджит надвесен до мен с няколко навити на руло списания в ръка.

Забелязах, че усмивката му избледнява в нещо друго, когато видя израза на лицето ми, все още зареяно в спомена на онези късни диви нощи. Погледът му загуби онзи палав блясък и стана по-мек и сериозен, застана на едно коляно, така че вече трябваше да повдигне леко глава, за да ме погледне. Протегна ръка и прокара пръст по кориците на списанията, които държах пред гърдите си, като едва-едва докосваше кожата ми.