Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Било е сърна — каза небрежно мъжът отзад, който ми се струваше дори по-висок и по-ужасен от водача. Двамата тръгнаха отново, но сега стъпваха много внимателно и се оглеждаха за всяко съмнително движение в листака.
— Не, това беше бебе — настоя първият. Той вървеше на две крачки пред другия.
— Ами, изчезнали са копелетата — каза вторият. Но аз видях, потта, която се стичаше по лицето му, видях как непрекъснато намества копието в ръката си и разбрах, че го е страх. Гледах го и продължавах да се моля на Бог Бел да ми даде смелост и да ме направи мъж. Деляха ни само шест крачки, а враговете не спираха. Зелената гора стоеше неподвижна, нито полъх вятър. Усещах миризмата на двамата мъже, миризмата на кожените им нагръдници и попилата по тях миризма на коне и тогава от челото право в очите ми се стече пот. Почти изстенах от ужас. В този момент Гулидин изскочи от прикритието си, нададе боен вик и се хвърли напред.
Хукнах след него и изведнъж страхът ми изчезна, прогонен от лудата радост, която Боговете дават на воините в битка. Аз изпитвах това чувство за първи път. По-късно, много по-късно, разбрах, че радостта от битката и страхът са едно и също нещо — действието просто превръщаше едното в другото, но в онзи летен следобед бях опиянен. Дано Бог и Неговите ангели ми простят, но от този ден нататък за един дълъг период от живота си аз се стремях към това опиянение както жадният търси вода. Тичах напред и крещях като Гулидин, но не бях загубил разсъдъка си и не го следвах слепешката. Тичах малко вдясно, за да можех да мина покрай него след като той се вкопчи в първия силурец. Човекът се опита да отстрани копието на Гулидин, но дърдоводелецът очакваше точно това. Той повдигна своето копие малко по-високо, успя да избегне замаха на противника и да го промуши. Всичко стана толкова бързо. В един миг силурецът бе заплашителна фигура в бойни доспехи, а в следващия — издъхваше върху копието на Гулидин, който натискаше тежкото стоманено острие, проникнало през кожения нагръдник, все по-дълбоко и по-дълбоко в гръдния кош. Аз вече бях минал покрай тях и бях вдигнал над главата си меча на Хюел. В този момент не изпитвах никакъв страх. Може би в мен беше влязла душата на мъртвия Хюел, дошла от Онзи свят да ме подкрепи, защото изведнъж разбрах, че знам точно какво трябва да направя и в бойния ми вик прозвуча триумф.
Вторият човек имаше секунда повече от умиращия си другар да се подготви и бе приклекнал както правят копиеносците, за да придадат пронизваща сила на своя замах. Аз скочих срещу него и когато копието му литна към мен, аз се извъртях и парирах с меча, но не така че да загубя контрол върху оръжието си, а само да отклоня копието. То се плъзна по стоманеното острие на меча и мина покрай дясната ми страна, а аз вече бях извъртял оръжието над главата си и замахвах. „Всичко е в китките, момче, всичко е в китките“ — чух гласа на Хюел и с неговото име на уста насочих меча към врата на силуреца.
Стана светкавично. Китката насочва меча, но ръката му придава необходимата сила, а моята ръка в онзи следобед бе изпълнена със силата на Хюел. Стоманата потъна във врата на силуреца като брадва в гнило дърво. В началото ми се стори (толкова бях зелен), че не съм го убил и освободих меча, за да нанеса втори удар. Ударих отново и денят стана кървавочервен. Силурецът се давеше за глътка въздух и с последни сили се опитваше да стигне до копието си, но тогава животът изхърхори в гърлото му и го напусна. Отново бликна кръв и потече по кожения нагръдник. Човекът се строполи върху купчина листа и повече на мръдна.
А аз стоях и треперех. Изведнъж ми се доплака. Нямах представа какво бях направил. Не се чувствах победител, чувствах се виновен. Мечът ми все още лежеше в гърлото на мъртвеца, а по кървавия прорез вече кацаха първите мухи. Бях вцепенен.
Някъде изкряка птица и тогава усетих силната ръка на Гулидин да обгръща раменете ми. От очите ми рукнаха сълзи.
— Ти си страхотен, Дерфел — каза Гулидин и аз се обърнах и се хванах за него както детето се вкопчва в баща си. — Браво — повтори той, — браво. — Потупваше ме непохватно и се усмихваше, докато спрях да плача и да подсмърчам.
— Съжалявам — чух аз собствения си глас.
— Съжаляваш ли? — засмя се Гулидин. — За какво? Хюел винаги казваше, че ти си най-добрият му ученик. Трябваше да му повярвам. Ти си бърз. Ела сега, трябва да видим какво сме спечелили.
Аз взех ножницата на моя противник — мечът на Хюел влизаше доста добре в нея. След това претърсихме двете тела и взехме каквото намерихме — неузряла ябълка, стара изтъркана монета, две наметала, оръжието, няколко кожени ремъка и нож с костена дръжка. Гулидин се чудеше дали да не идем да доведем и двата коня, но накрая реши, че нямаме време. Изобщо не се интересувах от това. Може да бях плакал, но бях жив, бях убил човек и бях защитил своя крал. Затова когато с Гулидин се върнахме при изплашените бегълци и той вдигна ръката ми, за да покаже, че се бях сражавал добре, аз се почувствах опиянен от щастие.