Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Вие двамата вдигнахте достатъчно шум — озъби ни се Моргана. — Скоро половината Силурия ще бъде по петите ни. Да вървим! Хайде!
Нимю не прояви никакъв интерес към моята победа, но затова пък Люнет искаше да чуе и най-малката подробност. Преувеличих всичко — и силата на врага и ужаса на сражението, а възхищението на Люнет ме караше да добавям нови и нови измислици. Тя отново ме хвана под ръка. Погледнах в нейните тъмни очи и се зачудих как не бях забелязал дотогава колко беше хубава. Тя имаше остри черти като Нимю, но докато лицето на Нимю беше одухотворено от придобитото знание, лицето на Люнет излъчваше топлина. Нейната близост ме изпълни с нова увереност. Дълго вървяхме един до друг в онзи следобед, докато накрая завихме на изток към възвишенията, сред които изпъкваше Каер Кадарн.
След час бяхме в края на гората, която опасваше Каер Кадарн. Вече беше късно, но в средата на лятото денят е дълъг, така че слънцето още се издигаше високо в небето. Западните укрепления на Каер Кадарн още се къпеха в нежната слънчева светлина. Ние бяхме на около миля от крепостта и вече виждахме жълтата палисада, която стърчеше на върха на наземните укрепления. Там обаче нямаше нито един войник, нямаше пушек над къщите.
Но не се виждаха и врагове. Затова Моргана реши да преминем откритото пространство пред крепостта и да се изкачим по западната пътека. Гулидин смяташе, че трябва да останем в гората докато падне нощта или да отидем до близкото село Линдинис. Но Гулидин беше само един дърводелец, а Моргана — дама с благороден произход, така че той трябваше да отстъпи пред нейната воля.
Излязохме на пасището и пред нас тръгнаха издължените ни сенки. Тревата беше ниско опасана от сърни или домашен добитък, но пак беше мека и приятна за стъпване. Нимю, която изглежда още беше в плен на преживяната болка, събу чуждите обувки и тръгна боса. Над главите ни полетя сокол, а стъпките ни изплашиха скрит в тревата див заек, който хукна да бяга.
Край пътеката по която вървяхме, растяха маргаритки, метличина и кучешки дрян. Горите зад нас тъмнееха на фона на залязващото слънце. Ние бяхме уморени и окъсани, но вече виждахме края на това пътуване и някои от нас дори изглеждаха весели. Връщахме Мордред в родното му място — кралския хълм на Думнония. Но не бяхме изминали и половината път до това величествено зелено убежище, когато зад нас се появи врагът.
От гората изникна отрядът на Гундлеус. Там бяха не само конниците, дошли сутринта в Инис Уидрин, имаше и копиеносци. Гундлеус изглежда през цялото време беше знаел на къде вървяхме и беше довел в това свещено за кралете на Думнония място своите оцелели конници и над сто копиеносци. Дори да не беше принуден да преследва нашия невръстен крал, Гундлеус пак щеше да дойде в Каер Кадарн, защото той искаше короната на Думнония, а тя можеше да бъде положена на главата му само в Каер Кадарн. Който държи Каер Кадарн, държи Думнония, казва една стара мъдрост, а който държи Думнония държи цяла Британия.
Силурските конници пришпориха конете и задминаха копиеносците. Само след няколко минути щяха да бъдат при нас. Знаех, че дори и най-бързите бегачи сред нас нямаше да успеят да стигнат до крепостта преди конниците да ни обградят с извадени мечове и насочени копия. Застанах до Нимю. Слабото й лице изглеждаше уморено, а единственото й око сълзеше.
— Нимю? — казах аз.
— Всичко е наред, Дерфел. — каза тя, сякаш раздразнена от моето внимание към нея.
Помислих, че е полудяла. От всички оцелели в този ужасен ден тя беше понесла най-тежкото страдание, което я беше отвело до място, където аз не можех да я последвам, не можех и да я разбера.
— Обичам те — казах аз, опитваики се да докосна душата й със своята нежност.
— Мен? Не Люнет? — каза гневно Нимю. Тя не гледаше към мен, а към крепостта. Аз се обърнах и вперих поглед в приближаващите конници, които се бяха разпръснали в дълга редица сякаш бяха тръгнали да подплашват дивеч.
Пелерините им се спускаха по хълбоците на конете, ножниците висяха до краката им, а слънцето проблясваше по върховете на копията и осветяваше знамето с лисицата. Под знамето яздеше Гундлеус със своя железен шлем, увенчан с лисича опашка. До него с меч в ръка беше Ледуис. А Танабурс с дългата си роба яздеше непосредствено зад своя крал. Мислех си, че ще умра в деня, в който бях станал мъж. Това ми изглеждаше много несправедливо.