Ресторант „На края на Вселената“
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Ресторант „На края на Вселената“». Краткое содержание книги:
Надолу по коридора се чуха тежки, тъпи, равномерни стъпки.
— Трилиън? — извика Артър нервно. — Зейфод?
Форд присви рамене.
— Няма ги — каза той, — вече проверих… Могат да бъдат навсякъде. Един телепорт без програмно устройство може да те изпрати на много светлинни години в която и да е посока. Като съдя по това как се чувствам, си мисля, че трябва да сме изминали доста голямо разстояние.
— Как се чувстваш?
— Зле.
— Мислиш ли, че те са …
— Това къде са, как са изобщо няма начин да узнаем, нито пък можем с нещо да им помогнем. Прави това, което правя аз.
— Какво?
— Не мисли за това.
Артър прехвърли тази мисъл няколко пъти в главата си и с неохота си призна, че това е разумно, и я скъта някъде. След това въздъхна дълбоко.
— Стъпки! — изведнъж възкликна Форд.
— Къде?
— Този шум. Този ритмичен тропот. Тежко стъпващи нозе. Слушай!
Артър се ослуша.
Шумът отекваше в коридора на неопределено разстояние от тях. Беше приглушен шум от тежки стъпки, който сега се чуваше значително по-силно.
— Да бягаме — каза рязко Форд.
И двамата хукнаха да бягат — в различни посоки.
— Не натам — каза Форд. — Оттам идват.
— Не е вярно — каза Артър.
— Идват откъм тебе.
— Не, идат…
И двамата се спряха. И двамата се обърнаха. И двамата наостриха уши. Съгласиха се един с друг. И пак хукнаха в противоположни посоки.
Обзе ги ужас.
И от двете посоки шумът се усилваше.
Отляво, на няколко ярда от тях, под прав ъгъл спрямо вътрешната стена, започваше друг коридор. Затичаха се нататък и забързаха надолу по него. Беше тъмен, много дълъг и колкото по-навътре отиваха, толкова по-студено им ставаше. Вляво и вдясно от него се отделяха други коридори, до един тъмни, и когато минаваха покрай тях, ги блъсваха вълни от леденостуден въздух.
Спряха се за миг, силно разтревожени. Колкото повече навлизаха в коридора, толкова по-силен ставаше шумът от тежките стъпки.
Те се притиснаха към студената стена и се заслушаха напрегнато. Студът, тъмнината и тропотът на невидимите стъпки им действаха на нервите. Форд потрепера отчасти от студ, отчасти от спомена за приказките, които най-любимата от майките му разказваше, когато беше още съвсем мънинко бетелгиусче и стигаше едва до глезените на арктуранския мегаскакалец: приказки за кораби призраци, които кръстосваха без покой далечните области на дълбокия Космос, населени с демони или духове на забравени екипажи; също и разкази за безразсъдни пътници, които откриват такива кораби и влизат в тях; разкази за… Изведнъж Форд си спомни за паното от кафяво зебло на стената в първия коридор и се окопити. Каквато и да бе любимата украса на демоните и духовете в техните кораби призраци, той бе готов да се обзаложи, че тя не може да бъде пано от кафяво зебло. Сграбчи Артър за ръката.
— Бързо назад — каза той твърдо и те хукнаха обратно по пътя, по който бяха дошли.
След минута се шмугнаха като уплашени гущери в най-близкия коридор, когато притежателите на топуркащите крака изведнъж се появиха точно пред тях.
Скрити зад ъгъла, те проследиха с ококорени от учудване очи как двадесетина дебели мъже и жени в анцузи изтрополяха край тях, като се задъхваха тъй шумно, че един сърдечен хирург би изпаднал в паника.
Форд Префект се загледа след тях.
— Джогери! — изсъска той, докато шумът от техните стъпки отекваше нагоре и надолу по лабиринта от коридори.
— Джогери? — прошепна Артър Дент.
— Джогери — каза Форд Префект, като присви рамене.
Коридорът, в който се бяха скрили, не приличаше на останалите. Беше много къс и завършваше с голяма стоманена врата. Форд я огледа внимателно, откри отварящия механизъм и широко я разтвори.
Първото нещо, което се наби в очите им, много приличаше на ковчег.
Следващите четири хиляди деветстотин деветдесет и девет неща, които се набиха в очите им, също бяха ковчези.
Глава 23
Гробницата беше с нисък таван, слабо осветена и грамадна. В долния и край, на около триста ярда, една арка я свързваше с подобна зала с подобно предназначение.
Форд Префект тихо подсвирна, като влезе в гробницата.
— Интересно — каза той.
— Че какво им е интересното на мъртъвците? — попита Артър и го последва плахо.
— Не знам — каза Форд. — Ела да видим.
Отблизо ковчезите повече приличаха на саркофази. Стигаха почти до кръста и бяха направени от нещо подобно на бял мрамор — почти е сигурно, че беше това, — нещо, което само прилича на бял мрамор. Капаците бяха полупрозрачни и през тях смътно се виждаха лицата на техните покойни и навярно многообичани обитатели. Те бяха хуманоиди и очевидно бяха оставили грижите на белия свят, който и да бе той, далеч зад себе си, но като изключим това, почти нищо друго не се забелязваше.