Затворницата на дракона

— Не съм сигурна, че ще престана да го мразя!

Прислужницата се засмя.

— Ами мрази си го, но не позволявай да отгатне истинските ти чувства. За разлика от него, на твоето лице те не се проявяват. Само помни: след като веднъж започнеш играта, може да се окаже, че нещата са се променили.

Мисълта, че Уорик дьо Шавий би могъл да я ухажва, беше толкова смешна и нелепа, че Роина се отказа да спори. Реши да смени темата.

— Как стана така, че сме сами в шивалнята, Милдред?

— Изпратих жените да изпробват новата боя.

Роина се засмя, като видя дяволития поглед на приятелката си.

— Да не е онова ужасно зелено, което с теб направихме миналата година?

— Точно така, само че не им казах истината. Посъветвах ги да очакват красив нюанс и те ще загубят доста време, докато го търсят. После ще си призная, че съм забравила за жълтото, което прави боята да прилича на пролетен лист.

— Имаш ли право да командваш шивачките?

— Не, но всички са предпазливи с мен, след като съм прислужница на господарските щерки. Не са сигурни докъде се простират правата ми и се подчиняват, без да питат.

— Как ти се струват момичетата?

Милдред изсумтя.

— По-високомерни и самолюбиви кучки не си срещала! Лорд Уорик изобщо не ми направи услуга с тази длъжност, но той дори не подозира всъщност колко са разглезени дъщерите му. Те се възползват от факта, че почти никога не е при тях.

— Да, нескончаемите му войни с Джилбърт и още Бог знае с кой. Дали няма да заминава скоро?

— О, не разчитай на това, миличка. Освен това твоята участ няма да стане по-лека, ако го няма.

— Ще ми бъде по-спокойно.

— Представи си, че реши отново да те затвори в тъмницата.

Това беше много вероятно, а може би Джон нямаше да я пази този път. Алтернативата беше да покори този мъж, но как би могла да се справи с тази задача?

Роина се изправи, ядосана.

— По-добре да си тръгвам, преди да са ни хванали. Ще накажат и двете ни.

— Но това е етажът за жените — възрази Милдред. — Той не стъпва тук…

— Снощи направи точно това — прекъсна я младата жена, тръгнала към вратата. Там внезапно спря и се обърна. — Какво искаше да кажеш с това, че Уорик непрекъснато трябвало да живее с мисълта за отмъщение?

— Не си ли чула за случилото се тук преди шестнадесет години?

— Той спомена, че някой друг е владеел Фулкхърст. За това ли става дума?

— Да. Лорд Уорик не е бил тогава тук, иначе и той е щял да загине.

— Обсадени ли са били?

— Не, имало е предателство. Казаха ми, че някакъв феодал на име Едуард Бейнат ламтял за Фулкхърст и за лейди Елизабет, майката на Уорик. Той бил приятел на семейството и никой не подозирал за истинските му намерения. При едно гостуване той пристъпил към действие: отпратил всички войници и слуги, за да не се намесят. Промъкнал се в спалнята и убил бащата на Уорик пред очите на лейди Елизабет. Глупакът мислел, че тя ще бъде прекалено изплашена, но не отчел чувствата й към убития си съпруг. Тя го издала и за наказание той я предал в ръцете на подчинените си. Горката жена умряла от перверзиите им. Двете сестри на Уорик, за да не ги сполети същата участ, се хвърлили от парапета. Едната загинала на място, а другата се осакатила и цяла седмица агонизирала, преди да умре в страшни мъки.