Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
III част
Първа глава
Оръженосецът и Емелин станаха рано на следващата сутрин. Вън снегът беше спрял да вали, но всичко беше скрито под дебелата му бяла покривка. Барликорн вече чистеше двора; беше извел конете и ги разхождаше; дъхът им се носеше като облаци в мразовития въздух. Гилдас беше запалил огъня. Емелин излезе и се върна в кухнята. Рицарите слязоха и мрачно признаха, че главите ги болят след обилното пиене до късно предишната нощ. В утринната светлина, веселото оживление в кухнята разведри атмосферата.
— Ти не си виновен — обади се сър Лайънъл, с уста пълна с овесена каша, — че заваля сняг. — Той погледна надменно другарите си. — Аз се радвам, че дойдох. От шестнадесет години искам да изпълня клетвата си. — Рицарят се усмихна леко. — Не е толкова неприятно, колкото да отидеш на поклонение или да пътуваш отвъд океана.
Останалите се съгласиха и лакомо загълтаха вкусната овесена каша, която беше приготвила Емелин — гореща, гъста, подправена с мед и индийско орехче.
— Не вярвам в призраци и таласъми — обяви Грантъм, докато облизваше лъжицата си. — Мастър Ричард, трябва да организираме претърсване на острова. Онзи, който беше в замъка снощи, за да пише съобщения по стената, е от плът и кръв, а не някакъв призрак или демон, изскочил от ада.
Всички се съгласиха и веднага щом закусиха, почистиха кухнята и угасиха огъня, излязоха на утринния въздух. На дневна светлина се виждаше, че рицарите са небръснати и с мътни погледи. Ричард обяви, че няма да се разделят и с Бутлак като водач, те поеха обратно по горските пътеки към турнирното поле. Този път напредваха малко по-бавно. На земята имаше поне пет инча сняг и това подсилваше зловещата атмосфера на острова. Снегът заглушаваше звука и заслепяваше очите. От време на време всички подскачаха, когато купчина сняг се плъзнеше от клоните и се пръснеше върху земята. Емелин чаровно поиска помощ и Ричард с желание се прояви като галантен оръженосец — хвана я под ръка и й помогна да продължи. Тръгнаха по една пътека, белязана тук-таме от птичи стъпки, следи от заек, язовец или ловуваща лисица. Облаците започнаха да се разкъсват под слабото слънце и придадоха на снега сребрист оттенък. Разговорите бяха откъслечни. Сър Уолтър Манинг отново разпита за запасите. Барликорн посочи заешките следи.
— Ще имаме достатъчно вода — каза той. — Можем да издържим на обсада с месеци, има много дивеч.
Най-после стигнаха ивицата дървета, която бележеше началото на голямата ливада. Всички се смълчаха, когато Ричард ги поведе напред.
— Вълшебно е — прошепна Емелин, докато оглеждаше гладката бяла шир. — Кой би помислил, че тук може да има такова поле?
— Аз го помня добре — обади се сър Джон Бремнър, като се облегна на едно дърво, за да си почине. Погледна през рамо към спътниците си. — Помните ли онзи турнир? Мили Боже, мастър Ричард, каква гледка беше! Павилиони, голяма арена и знамена, развети на вятъра. Бойните коне с покривала от скъпи тъкани, пронизителният звук на тромпетите, дамите, облечени в коприна, и рицарите в най-хубавите си брони. — Гласът на Бремнър потрепери. — Всичко остана в миналото — прошепна той. — Всичко свърши.
— Баща ти организираше много турнири тук — добави нетърпеливо Ферърс.
Ричард кимна, но беше зает да се оглежда. Помнеше тежките стъпки от миналата нощ. Ако някой беше влизал в замъка, можеше да е пресякъл полето в едната или в другата посока, но не се виждаха абсолютно никакви следи. Той пристъпи напред. Вятърът развя косата му и навя в лицето му снежинки, свалени от дърветата наоколо. Тъкмо щеше да накара останалите да го последват, когато откъм дърветата в далечния край на полето се чу смразяващ тръбен звук. Ричард замръзна. Спътниците му страхливо се взряха през блестящата равнина. Тръбата отново се чу, по-ясно и по-силно. Между дърветата в другия край на ливадата, на съвсем същото място, където го беше видял Ричард предишния ден, се появи рицарят в черна броня; големият му боен кон цвилеше и разтърсваше глава.
— В името на Бога и всички светци! — прошепна Грантъм.
— Смили се над нас!
— Кой може да е той?
— Кой си ти? — извика Ричард, но думите му увиснаха във въздуха.
Големият кон тръгна напред и рицарят вдигна ръка. Мечът му, блестящ на слабото слънце, се насочи към групата.
— Свали го! — възкликна Ферърс. — Свали го!