Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Лисиците бяха вече съвсем близо, когато гъсокът направи опит да се вдигне във въздуха. Той запляска с криле, но не можа да хвръкне. Лисиците помислиха, че не може да лети и се спуснаха настървено към него. Те излязоха от пукнатината и тръгнаха направо през пасбището. Като се прикриваха зад хълмистата и скалите, те все повече и повече се приближаваха, без той да ги види. Най-сетне дойдоха толкова близо, че вече се готвеха за последния скок. Като се засилиха, и трите скочиха едновременно към гъсока.
Ала в последния миг той сигурно беше забелязал нещо, защото отскочи настрана и лисиците не можаха да го докоснат. Във всеки случай това не беше голяма беда, защото гъсокът беше само на няколко метра от тях, а отгоре на това и куцаше. Но той, горкият, продължаваше да тича с всички сили.
Момчето седеше заднишком на гърба му и викаше на лисиците:
— Много сте затлъстели от овче месо, кумици! Един гъсок не можете да стигнете!
Това толкова ги раздразни, че те побесняха от злоба и се втурнаха след него.
Белият гъсок тичаше право към голямата пукнатина. Като стигна до нея, той замахна с криле и я прескочи тъкмо когато лисиците го настигаха.
И след като прескочи Дяволския процеп, гъсокът продължи да бяга бързо напред. Но едва бе изминал два-три метра, когато момчето го потупа по шията и каза:
— Можеш вече да спреш, Мортен.
В съшия миг зад тях се чу див вой, драскане на нокти и тежки удари на падащи тела. От лисиците не бе останало нито следа.
На другата сутрин пазачът на фара на Големия Карлов остров намери под вратата си парче кора, на което с криви, ъглести букви беше надраскано: „Лисиците на Малкия остров паднаха в Дяволския процеп. Иди ги прибери!“
Пазачът това и направи.
XIV
Два града
Градът на морското дъно
Събота, 9 април
Нощта беше спокойна и ясна. Дивите гъски не потърсиха подслон в някоя от пещерите, а останаха да спят горе на пасбището. Момчето легна в ниската суха трева край тях.
Луната тази нощ светеше силно, толкова силно, че момчето не можеше да заспи. То лежеше и си мислеше колко отдавна е напуснало дома си. И като пресметна, оказа се, че са минали три седмици, откакто бе тръгнало с дивите гъски. Тогава си спомни, че тази вечер е Възкресение.
„Тази нощ вещиците се връщат от Синята планина“ — помисли си то и се позасмя. От джуджета и морски духове все се побояваше, но във вещици съвсем не вярваше.
Ако вещиците наистина се разхождат тази нощ, то трябваше да ги види. Небето беше толкова светло, че щеше да забележи и най-малката точица на него.
Както лежеше, вирнало носле нагоре, и си мислеше за тези неща, то изведнъж видя нещо много красиво. Луната, кръгла и пълна, висеше високо на небосклона, а пред нея летеше някаква голяма птица. Но тя не прелиташе край луната, а като че ли идваше от нея. Птицата се чернееше на светлия фон, а крилете й се простираха от единия край на луната до другия. Тя летеше толкова леко и плавно, че изглеждаше като нарисувана върху луната. Тялото й беше малко, шията — дълга и тънка, а краката, увиснали надолу, бяха също дълги и тънки. Не можеше да бъде нищо друго освен щъркел.
Скоро щъркелът господин Ерменрих кацна до него. Той се наведе над момчето и го побутна с клюн, за да го събуди. Момчето веднага седна.
— Не спя, господин Ерменрих — каза то. — Какво търсите тук посред нощ, защо не сте в къщата Глиминге? С майка Ака ли искате да говорите?
— Нощта е много светла, за да може да се спи — отвърна господин Ерменрих. — Ето защо реших да дойда до Карловия остров и да потърся приятеля си Палечко. Една чайка ми каза, че тази нощ ще бъдеш тук. Аз още не съм се преселил в къщата Глиминге, още живея в Померанкя.
Момчето много се зарадва, че господин Ерменрих му е дошъл на гости. Заприказваха се за разни неща, като стари приятели. Най-после щъркелът го попита не иска ли да се поразходят малко през тази хубава нощ. Момчето прие на драго сърце, като помоли също щъркела да го върне при дивите гъски преди изгрев слънце. Щъркелът обеща и те тръгнаха.
Господин Ерменрих отново полетя право към луната. Издигаха се все по-високо и по-високо, морето потъваше някъде дълбоко под тях, но те летяха така леко и плавно, сякаш стояха неподвижно във въздуха.
На момчето се струваше, като че ли току-що бяха тръгнали, докато господин Ерменрих вече се спускаше надолу, за да кацне.
Спряха на един пуст бряг, покрит със ситен пясък. Край брега се простираха дълги редици дюни, обрасли на върха с висока трева. Самите дюни не бяха високи, но все пак пречеха на момчето да разгледа вътрешността на страната.