Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Но оня, който успее да се изкачи благополучно на върха, ще види още много други неща освен пасбищата. Най-напред пред погледа се разстила синьо и огряно от слънцето море, което люлее искрящите си вълни. Тук-там край скалистите носове те се разбиват в бяла пяна. Право на изток се вижда дългият равен бряг на Готланд, а на югозапад се откроява Големият Карлов остров, който има същата форма като Малкия.
Когато овенът стигна до края на скалата и момчето можа да погледне надолу, то видя, че тя е пълна с птичи гнезда, а долу синьото море гъмжеше от чайки, гларуси, гмурци и други птици, които мирно и спокойно ловяха херинги.
— Това е наистина обетована земя — каза момчето. — Добре си живеете тук вие, овцете.
— Да, тук наистина е хубаво — съгласи се овенът. Той като че ли искаше да добави още нещо, но само въздъхна тежко. — Само че ако идваш тук самичък, трябва много да внимаваш, защото в скалата има пукнатини — продължи той след малко.
Това беше уместно предупреждение, защото на много места имаше дълбоки и широки пукнатини. Най-голямата се казваше Дяволският процеп. Той беше десетки метри дълбок и почти два метра широк.
— Падне ли някой вътре, свършено е с него — каза овенът.
На момчето се стори, че той вложи някакъв особен смисъл в тези думи.
После овенът заведе момчето на брега. Сега то отблизо видя великаните, които го бяха изплашили през нощта. Това бяха грамадни скали. Овенът ги нарече „морски колони“. Момчето не можеше да им се нагледа. Струваше му се, че ако изобщо има магьосници, превърнати в камък, те сигурно ще изглеждат така.
Макар че и долу на брега беше красиво, на момчето повече му харесваше горе. Долу беше страшно, защото навред се валяха умрели овце. Тук лисиците устройваха пировете си. Виждаха се и съвсем оглозгали скелети на овце, но се срещаха и полуизядени трупове и други, които почти не бяха побутнати. Ужасно бе дори да си помисли човек, че тези зверове се нахвърляха върху овцете само от желание да се позабавляват и да ги изтребват.
Овенът не се спираше пред умрелите овце, а спокойно ги отминаваше. Но момчето не можеше да откъсне очи от тази ужасна гледка.
След това овенът пак се изкачи горе и каза:
— Ако някой умен и кадърен види бедата, която ни е постигнала, няма да се успокои, докато лисиците не получат заслужено наказание.
— Но нали и лисиците трябва да живеят! — възрази момчето.
— Това е така — каза овенът, — но те не бива да избиват повече животни, отколкото им е необходимо, за да поддържат живота си. Тези тук са злодеи.
— Би трябвало да ви дойдат на помощ селяните, които живеят на острова — каза момчето.
— Много пъти са идвали — отвърна овенът, — но лисиците се крият из пещерите и пукнатините и те не могат да ги намерят, за да ги застрелят.
— А ти, дядо, да не би да мислиш, че едно жалко джудже като мен може да се справи с лисиците, след като нито вие, нито селяните сте могли да направите това?
— Който е хитър, може да направи много нещо, макар и да е малък — отвърна овенът.
Те говориха повече за това и момчето си отиде при давите гъски, които пасяха горе на пасбището. Макар че не се издаде пред овена на Палечко му беше много мъчно за овцете и той на драго сърце би им помогнал. „Трябва поне да поговоря с Ака и с гъсока Мортен — помисли си той. Може би те ще ми дадат някой добър съвет.“
Малко по-късно белият гъсок пое с момчето на гръб през пасбището към Дяволския процеп.
Той крачеше безгрижно по откритата поляна и сякаш бе забравил, че е голям и бял. Не се опитваше дори да се прикрива зад хълмчетата и скалите, а вървеше право напредваше просто чудно, че не е по-предпазлив, още повече, че явно бе доста пострадал от вчерашната буря. Той накуцваше с десния си крак, а лявото му крило бе увиснало и се влачеше като счупено.
Гъсокът се държеше така, като че ли не го заплашва никаква опасност: пощипваше тук-там тревица и съвсем не се оглеждаше. Момчето се бе излегнало на гърба му и гледаше синьото небе. То толкова бе свикнало, че можеше и да лежи, и да стои право върху гърба на гъсока.
Нищо чудно, че при това безгрижие нито гъсокът, нито момчето забелязаха трите лисици, които бяха дошли на пасбището. А лисиците отначало дори не мислеха да преследват гъсока, понеже знаеха, че е почти невъзможно да го хванат на открито място. Но като нямаха друга работа, накрая те се вмъкнаха в една пукнатина и се опитаха да се доберат до него. Пълзяха така предпазливо, че той съвсем не ги забеляза.