Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Първото нещо, което направиха, преди да се зарадват на избавлението си, беше да проверят дали всички са се спасили. Ака, Юкси, Колме, Нелйе, Вииси, Кууси, шестте млади гъски, белият гъсок, Дюнфин и Палечко бяха тук, но Какси от Нюоля, първата гъска отляво, беше изчезнала и никой нищо не знаеше за съдбата й.
Като видяха, че от ятото се е откъснала само Какси, дивите гъски се зарадваха. Какси беше стара и умна. Тя познаваше пътищата и навиците на ятото и щеше да успее да ги намери.
След това гъските почнаха да оглеждат пещерата. През входа й още проникваше малко светлинка и те можаха да видят, че тя е дълбока и широка. Тъкмо се зарадваха, че са намерили такова хубаво място за нощуване, една от тях съгледа няколко зелени точки, които святкаха в един тъмен ъгъл.
— Това са очи! — извика Ака. — Тук има някакви големи животни. И гъските се спуснаха към изхода, но Палечко, който виждаше на тъмно по-добре от гъските, им викна:
— Стойте, не бягайте! Край стената лежат само няколко овце.
Като посвикнаха с полумрака в пещерата, гъските можаха да разгледат овцете. Те бяха приблизително колкото тях на брой, но имаше и няколко агънца. Един голям овен с дълги извити рога като че ли беше водачът на стадото. Дивите гъски тръгнаха с поклони към него.
— Добра среща в това диво място! — поздравиха го те, но овенът продължаваше да лежи и не отговори нито дума.
Дивите гъски помислиха, че овцете са недоволни от тяхното нахлуване в пещерата.
— Сигурно ви е неприятно, че се втурнахме така в жилището ви — каза Ака, — но ние не сме виновни. Вятърът ни довлече тука. Цял ден се борихме с бурята. Ще ви бъдем много благодарни, ако ни позволите тази нощ да останем при вас.
Дълго време овцете не отговаряха, но ясно се чуваше как някои от тях дълбоко въздишат. Ака знаеше, че овцете са стеснителни и се държат по-особено, но тези като че ли съвсем не разбираха от добри обноски. Най-сетне една стара овца с дълго, угрижено лице каза жално:
— Никой от нас не би ви отказал гостоприемство, но това е дом на скръбта и ние не можем да посрещаме гости както някога.
— Няма защо да се безпокоите за това — отвърна Ака. — Ако знаехте какво сме изтърпели днес, щяхте да разберете, че ние сме доволни само да имаме сигурно място, където да можем да се наспим.
При тези думи старата овца стана.
— Според мен за вас е по-добре да летите в най-силната буря, отколкото да останете тук. Но не си тръгвайте, преди да ви предложим най-хубавото от онова, което имаме в дома си.
Тя ги заведе в една вдлъбнатина, пълна с вода. Край нея имаше куп сено и плява. Старата овца ги покани да ядат, колкото искат. — Зимата беше снежна и студена — каза тя. — Нашите стопани ни донесоха сено и овесена слама, за да не умрем от глад. Останал ни е само този куп.
Гъските веднага се нахвърлиха на храната. Струваше им се, че всичко върви добре и бяха в отлично настроение. Те забелязаха наистина, че овцете са наплашени, но като знаеха колко са страхливи, не предполагаха, че има наистина някаква сериозна опасност. След като се нахраниха, те почнаха както обикновено да се готвят за спане. Тогава старият овен стана и се приближи до тях. Гъските никога не бяха виждали овен с толкова дълги и здрави рога. Той се отличаваше и с друго. Имаше високо, изпъкнало чело, умни очи и държане на гордо и храбро животно.
— Не мога да поема отговорността да ви оставя да заспите, без да съм ви предупредил, че тук е опасно — каза той. — Засега ние не можем да приемаме гости за нощуване.
Най-сетне Ака започна да разбира, че работата е сериозна.
— Щом настоявате, ще си вървим — отвърна тя. — Но няма ли най-напред да ни кажете какво толкова ви безпокои? Ние нищо не знаем. Не знаем дори къде се намираме.
— Това е малкият Карлов остров — отвърна овенът. — Той се намира пред Готланд и на него живеят само овце и морски птици.
— Вие да не сте диви овце? — попита Ака. — Нещо подобно — отговори овенът. — Ние нямаме нищо общо с хората. По едно старо споразумение селяните от един чифлик в Готланд ни снабдяват с храна през суровите зими, в замяна на което пък взимат известен брой от нас. Островът е малък и не може да изхрани много овце. Почти цяла година ние сами се грижим за себе си и не живеем в кошари с врати и ключалки, а в такива пещери.
— И зимата ли прекарвате тука? — попита учудена Ака.
— Да — отговори овенът. — Горе на върха през цялата година има хубава паша.
— Според мене вие сте по-добре от другите овце — каза Ака. — Но какво нещастие ви е сполетяло?
— Миналата зима беше много студена и морето замръзна. Тогава по леда дойдоха три лисици и още са тук. Освен тях на острова няма други опасни животни.