Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Да, така трябва да е — каза Палечко, — защото аз го видях.
— А когато този час изтече, ако някой търговец във Винета не успее през това време да продаде нещо някому, градът отново потъва в морето, й ако ти, Плечко, имаше макар и една съвсем дребна монета да платиш на търговците, Винета щеше да остане на брега и жителите му щяха да живеят и да умират като всички други хора.
— Господин Ерменрих — каза момчето, — сега разбирам защо дойдохте да ме вземете тази нощ. Вие сте мислели, че аз ще мога да спася — стария град. Колко съжалявам, че не можах да изпълня желанието ви, господин Ерменрих!
То сложи ръка на очите си и заплака. Мъчно можеше да се каже кой от двамата беше по-натъжен — момчето или господин Ерменрих.
Живият град
Понеделник, 11 април
На другия ден следобед дивите гъски и Палечко бяха отново на път. Те летяха над Готланд.
Големият остров лежеше под тях, равен и еднообразен. Той беше изпъстрен с фигури също като Сконе и често се срещаха църкви и чифлици. Разликата беше само тази, че между нивите имаше, много горички и че чифлиците не бяха заградени. Нямаше също така големи чифлици със стари, украсени с кули замъци и просторни паркове.
Дивите гъски минаваха през Готланд заради Палечко. От два дни той не приличаше на себе си и не проронваше нито дума. Непрекъснато мислеше за града, който бе израснал пред него по такъв странен начин. Никога досега не бе виждал такава красота и не можеше да си прости, че не успя да спаси града. Иначе не беше глупаво момче, но наистина му беше много мъчно за хубавите постройки и чудните хора.
И Ака, и гъсокът се мъчеха да убедят Палечко, че е сънувал или така му се е привидяло, но той не искаше и да чуе. Толкова беше уверен, че действително е видял града, че никой не можеше да го разубеди. Той бродеше наоколо така подтиснат, че спътниците му почнаха да се безпокоят за него.
Тъкмо когато момчето беше най-отчаяно, в ятото се зърна старата Какси. Вятърът я бил отнесъл към Готланд и тя трябвало да прелети над целия остров, докато чула от няколко врани, че дивите гъски били на малкия Карлов остров. Като разбра какво става е Палечко, тя каза:
— Ако Палечко тъгува за стария град, лесно можем да го утешим. Елате, ще ви заведа на едно място, което вчера видях. Тогава той няма да има за какво да тъгува.
И така, гъските се простиха с овцете к сега бяха на път за онова място, което Какси искаше да покаже на Палечко. А той, колкото и да беше тъжен, не можеше да се въздържи да не разглежда както обикновено острова, над който летяха. Като гледаше надолу, струваше му се, че целият остров е бил някога също такава висока и стръмна скала като Карловия остров, само че много по-голяма. После е бил някак изравнен. Сякаш: някой е взел голяма точилка и го е разточил като парче тесто. М все пак островът не беше равен като пита. Докато летяха над крайбрежието, момчето на много места видя високи бели стени от варовик е пещери и колони, но брегът в по-голямата си част беше нисък и се спускаше съвсем полегато към морето.
На Готланд прекараха един хубав, спокоен следобед. Времето беше меко, пролетно, дърветата бяха напъпили, поляните бяха изпъстрени с пролетни пестя, дългите тънки висулки на тополите се полюляваха, а храстите френско грозде в градинките край къщите вече се бяха раззеленели.
Пролетта и топлото време бяха подмамили хората навън, по пътищата и ливадите, и много от тях се бяха събрали на групи и играеха, играеха не само децата, а и възрастните. Целеха с камъни или хвърляха топка толкова високо, че почти докосваха дивите гъски. Приятно и весело беше да се гледа как играят възрастни хора и момчето сигурно много щеше да се радва, ако можеше да забрави мъката си, че не успя да спаси стария град.
И все пак то требваше да признае, че пътуването беше приятно. Навред ехтяха песни и викове. Децата играеха хоро и си пееха. Край една горичка се бяха събрали група хора, облечени в черно и червено. Те свиреха на китари и медни инструменти, Това бяха членове на „Армията на спасението“. По-нататък по пътя срещнаха някаква друга секта. Момчето ги позна по големите знамена със златни надписи, които се развяваха над тях. И всички пееха.
По-късно момчето не можеше да си представи Готланд, без да си спомни за игрите и песните.
То дълго време гледа надолу. Когато случайно вдигна поглед, учудването му нямаше граници. Без да забележи, гъските бяха напуснали вътрешността на острова и се бяха запътили на запад, към брега. Сега пред него се простираше безбрежното синьо море. Но забележителното беше не морето, а градът, който се издигаше на брега.