Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Бурята беше ужасна. Дивите гъски непрекъснато се опитваха да се върнат към брега, но напразно — вятърът ги отнасяше все по-навътре и но-навътре в Балтийско море. Бяха вече отминали Йоланд и пред тях се простираше само пусто, тихо море. Не им оставаше нищо друго, освен да се предадат.
Като разбра, че не могат да се върнат, Ака реши, че няма смисъл да оставят бурята да ги носи над цялото Балтийско море и затова кацна във водата. Вълнението вече беше голямо и всеки момент се усилваше. Тъмнозелените вълни с пенести гребени непрекъснато прииждаха една от друга по-големи. Те като че ли се надпреварваха коя да се издигне по-високо и да се пени по-застрашително. Ала дивите гъски не се бояха от вълнението. Напротив, то като че ли им доставяше голямо удоволствие. Не правеха усилия да плуват и оставяха вълните да ги издигат върху гребените си и да ги пускат надолу; радваха се като деца на люлка. Единствената им грижа беше да не се разпръскват. Клетите сухоземни птици, които бурята носеше над тях, викаха завистливо:
— Горко ни! Вие поне можете да плувате и за вас това не е беда! Но и дивите гъски не бяха в безопасност, защото люлеенето ги приспиваше. Все току им се искаше; да извият глава назад, да мушнат човка под крилото и да заспят. Ала такова заспиване е-много опасно и затова Ака постоянно се провикваше:
— Не заспивайте, диви гъски! Която заспи, ще се откъсне от ятото. А тая, която се откъсне от ятото, ще загине!
Въпреки усилията си да противостоят на съня, гъските заспиваха една след друга. Дори и Ака вече дремеше, когато внезапно забелязаха на гребена на една вълна нещо кръгло и тъмно.
— Тюлени! Тюлени! Тюлени! — развика се тя с висок, звънлив глас и със силни удари на крилете се издигна във въздуха. И тъкмо навреме. Когато и последната гъска се откъсна от водата, тюлените бяха вече толкова близо, че се опитваха да ги хванат за краката.
И тъй, дивите гъски бяха отново сред бурята, която пак ги подгони навътре в морето, без да им дава нито минута почивка. Пред тях беше необятното море без никаква следа от суша.
Като се поуспокоиха малко, те пак накацаха сред вълните. Но от люлеенето взе отново да им се приспива, а като почнаха да заспиват, тюлените пак доплуваха. Ако Ака не бдеше така зорко, нито една гъска нямаше да остане жива.
Бурята вилия цял ден и нанесе страшни поразии на птиците, които през това време на годината тъкмо прелитаха. Едни от тях бяха отнесени в далечни страни, където измряха от глад, други изпопадаха от умора в морето и се удавиха. Някои разбиха главите си в скалите, а голяма част станаха жертва на тюлените.
Бурята продължаваше вече много дълго време и най-сетне Ака почна да се бои, че ще ги сполети; нещастие. Гъските бяха уморени до смърт, а тя не виждаше място за почивка. Надвечер вече не смееха да кацат в морето, защото то изведнъж се изпълни с големи ледени блокове, които се блъскаха един в друг и можеха да ги смачкат. Няколко пъти гъските се опитаха да се разположат върху ледовете, но веднъж бясната буря ги изтласка във водата, а друг път безпощадните тюлени се покатериха върху леда.
Към залез слънце гъските пак бяха във въздуха. Те летяха право напред, плашейки се от нощта. А през тази вечер, изпълнена с опасности, тъмнината като че ли настъпваше по-бързо от друг път.
Ужасно беше, дето не се виждаше никаква земя. Какво щеше да стане с тях, ако трябваше да прекарат цялата нощ в морето? Или ледените блокове щяха да ги смачкат, или тюлените да ги изядат, или пък бурята щеше да ги пръсне на всички страни.
Небето беше покрито с облаци, луната се криеше, мракът бързо настъпваше. Наоколо сякаш витаеше някаква заплаха, която караше да тръпне и най-смелото сърце. Над морето цял ден се бяха носили виковете на изпадналите в беда птици, без някой да им обърне внимание; но сега, когато не се виждаше откъде долитат, те звучеха мрачно и заплашително. Долу в морето ледените блокове се блъскаха със силен трясък, на който пригласяше дивият вой на тюлените. Небето и земята сякаш се готвеха да се сгромолясат.
Овцете
известно време момчето гледа замислено морето. Изведнъж му се стори, че шумът се засили и то вдигна поглед. На няколко метра пред него се издигаше стръмна и гола стена. Вълните се разбиваха в подножието й и високо нагоре хвърчаха пръски пяна. Дивите гъски летяха право към скалата и момчето беше убедено, че ще се блъснат в кея.
Преди да има време да се учуди как така Ака не е забелязала тази опасност, те вече бяха пред скалата. Тогава то забеляза, че пред тях се открива полукръглият отвор на пещера. Гъските се втурнаха към нея и миг след това бяха вече вън от опасност.